Това е едно малко стихче, което измислих за една моя малка приятелка :
Мило мъничко момиче,
Излез навънка във дъжда,
Нека той отмие ти сълзите,
Та да се усмихнеш на света.
Ето и още едно:
Искам да достигна звездите,
Искам да прегърна Луната,
Но най-много от всичко,
ИСКАМ ДА СЪМ С ТЕБ НА ЗЕМЯТА!
Ето вече две по-истински стихчета:
ЕДИН СПЕЦИАЛЕН КЛАС
ВЛИЗАШ В СТАЯ 303
И ГЛАВАТА ДА ТЕ ЗАБОЛИ.
ВСИЧКИ СКАЧАТ, ВИКАТ, КРЯСКАТ,
ПОСЛЕ ПО ЧИНА СИ ТРЯСКАТ.
ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ В ЧАС КОЛКО „ВНИМАВАМЕ”
СЪС СЪВСЕМ ДРУГИ НЕЩА СЕ ЗАНИМАВАМЕ
КОЙ С ХИМИКАЛКА ИГРАЕ,
КОЙ ЗА НЕЩО ДАЛЕЧНО МЕЧТАЕ.
ДОЙДЕ ЛИ КОНТРОЛНО СЛОЖНО,
СТАНЕ ЛИ ТИ НЕВЪЗМОЖНО,
НЕЩИЧКО ДА СЕ ДОСЕТИШ
ПРИСЪСТВИЕТО НА СЪСЕДА ЩЕ УСЕТИШ.
ПРЕПИСВАНЕТО – ЕЖЕДНЕВИЕ
НО СКАРАМЕ ЛИ СЕ ЗА НЯКОЕ РЕШЕНИЕ
СТАВА КАТО КОРАБОКРУШЕНИЕ,
ЗАВЪРШВАЩО СЪС ПОКУШЕНИЕ.
ЛЕЛЕ, КАКЪВ СМЕ ДИВИЧЪК КЛАС
МАЙ НЕ ВНИМАВАМЕ МНОГО ВЪВ ЧАС
ТОВА ПОКАЗВАТ КОНТРОЛНИТЕ ТРУДНИ,
А УЖ СТОИМ БУДНИ!
ЗВЪНЕЦА ЩОМ ЧУЕМ ХУКВАМЕ ВЪН
ЧАК ДО НЕБЕТО ВДИГАМЕ ШУМ
ИСКА ЛИ ПИТАНЕ – МЕЖДУЧАСИЕ Е
МАЙ, ЧЕ ТАКА НИ Е НАЙ-ДОБРЕ.
НИЕ ТРЪН СМЕ В ОЧИТЕ НА УЧИТЕЛИТЕ
НА РОДИТЕЛСКАТА СРЕЩА ИЗЧЕРВЯВАТ СЕ РОДИТЕЛИТЕ
МАТЕМАТИКА, ГЕОГРАФИЯ, БЪЛГАРСКИ И РУСКИ,
ОТ УЧЕНЕ НЕ ОСТАВА ВРЕМЕ ЗА ЗАКУСКИ.
НЕ МИСЛЕТЕ ТОЛКОВА ЛОЩО ЗА НАС
НИЕ СМЕ СЛАДУРИТЕ ОТ VIг КЛАС
НИЙ СМЕ МНОГО СИМПАТИЧНИ
НИЩО, ЧЕ ИЗПАДАМЕ В СИТУАЦИИ КРИТИЧНИ.
Ето и второто:
КАКВО СЕ ИЗУЧАВА В ШЕСТИ КЛАС
ПО МАТЕМАТИКА ЗАДАЧИ СЛОЖНИ
ПО ИСТОРИЯ ДАТИ ВСЕВЪЗМОЖНИ
ПО ЧОВЕК И ПРИРОДА ФОТОСИНТЕЗА
ПО ТРУДОВО ЩЕ ГОТВИМ ТРАПЕЗА
ПО РУСКИ – ВСИЧКИТЕ ПАДЕЖИ
ПО ГЕОГРАФИЯ ОТ ТЕРМИНИ ВАЛЕЖИ
ПО БЪЛГАРСКИ НАШАТА ГРАМАТИКА
НА С++ ПЪК ИНФОРМАТИКА
ПО МУЗИКА ВИВАЛДИ, БАХ
ПО ФИЗИЧЕСКО ВДИГАМЕ ПРАХ
ПО ИЗОБРАЗИТЕЛНО С ЧЕТКА РИСУВАМЕ
ПО ИНФОРМАЦИОННИ ШРИФТОВЕ РЕДУВАМЕ
ТОВА СА НАШИТЕ ПРЕДМЕТИ,
УЧИМЕ ГИ ВСЕКИ ДЕН
ТЕ СА НАШИТЕ БИЛЕТИ
КЪМ УСПЕХА В УТРЕШНИЯ ДЕН
Нещо го ударих на сълзлива и романтична поезия един ден и измислих тези:
За мечтата
Имах си една мечта
и скъпичко платих за нея
Още продължавам да рева
Какво бушува в мен не крия.
И така историята е ясна
Любов голяма, до момента най-прекрасна
Но за миг погледнах аз, отстрани
И видях това, за което още ме боли.
Зад всички погледи и ласки,
Зад всичките милувки и любов
Най-после аз видях тъй ясно
Че от тебе лъха само студ.
И така много сълзи пропилях
Да те обичам аз не спрях
И всеки спомен пак се връща
Твойте думи крещи
Сякаш призрак в стара къща
Сърцето обитаваш ти.
Нека отминават дните
Раната във мен боли
И нищо сякаш няма смисъл
Щом не ме обичаш ти.
И не няма да отричам
Въпреки всичките лъжи
Аз все още не проклинам
Блясъка в лъжливите очи.
Може и да не е много смислено и римата леко да се губи, но е от сърцето - истинско е.
Отново сама
Отново сама из улиците ходя
Нищичко не виждам вече
Сълзите замъгляват всичко
Не! Няма как да продължа!
Леле! Помня как ти вярвах!
Как за мене всичко беше ти!
Как със ласки и усмивки,
Щита около сърцето ти проби.
И кво? Казваш тва е края.
И след всичките лъжи
Най-спокойно гледаш в моите очи!
ОК! Аз Ще се обърна.А После?
После накъде? Някъде при друга ще отидеш
И никой няма да те спре.
Но аз ще идвам във съня ти. Ще проклинам,
Нека те боли, вече ще си плащаш за сълзите,
Капали от моите очи.
Хах връщаш се при мене. Отново искаш ме, нали?
И викаш, и се молиш „Моля с мене остани!”
Ти май очакваш да се вържа?
Ей човече! На Земята се върни!
Сякаш с тебе пак ще бъда.
Оттук нататък ще плачеш само ти.
Ето едно стихче, на което може да има продължение. (това не ми се получи много ама нищо)
Пътищата се разделят
И така пътищата се разделят,
Стоиме ний на кръстопът
За последен път поглеждам те в очите,
Сълзи по бузите текат.
Мъгла над пътя пада,
Със спомени пропита,
Това ти беше за награда,
Любовта далеч от теб отлита.
Оттук по пътя сама продължавам
Да ме последваш, не те задължавам
Усещам твоя поглед, сякаш отново нещо старо буди,
„Но за Бога просто си тръгни” – да извикам нещо ме принуди
Няма смисъл, няма нужда да си припомням всичко отначало
Всички мигове със теб, остават в миналото замълчало
И едно супер лигаво разказче:
Момиче нежно като цвете
Вървим за ръка. Неговите студени пръсти пускат тръпки по цялото ми тяло с едно докосване.Вятъра развява косата ми. Той премята ръка през рамото ми и сякаш през всеки мой нерв преминава електрически ток.За това съм мечтала винаги. За него съм мечтала винаги. И така ходим по тъмното небе. Облаците се сгъстяват. Изведнъж започва да вали. Той безмълвно ми дава якето си. Боже този парфюм. Обикновено когато го почувствам толкова близо до себе си се случва нещо. Все едно силнa химична реакция,
взрив, най-страхотния взрив на Земята. Но още няма да си тръгнем. Аз сядам на тревата под едно цъфнало дърво и прекрасните му нежни ветове се посипват върху мен като дъжд. Но къде е той? Якето му е още в мен, значи не си е тръгнал. Някаква сянка наблизо се движи. Той е. Знаех си, че не е тръгнал и носи нещо. Една червена роза. И едно цветче от
дървото.И казва:
- Розата е символ на любовта, но ти си нежна като това малко цвете. – това беше единственото нещо което каза днес. Но то
беше достатъчно. Дъждът сякаш понесе думите му...Момиче нежно като цвете
