twilight-vampire-bg

twilight-vampire-bg

ГЛАСУВАЙТЕ! .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове
 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Завещанието на Акаша/Akasha`s testament

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Ferice ~

avatar

Брой мнения : 51
Points : 124
Reputation : 6
Join date : 30.11.2009
Age : 21
Местожителство : kзLд ..

ПисанеЗаглавие: Завещанието на Акаша/Akasha`s testament   Вто Дек 01, 2009 1:35 am

По тъпо име не можах да измисля .. cute

Е, вие ще решите дали имам някакъв писателски нюх



>>>





Предговор





„Човешката психика е едно необятно море, океан от събития, спомени, информация за неща, които са минали и дори за неща, за чието съществуване ние дори и не подозираме. Ако човек се потопи в този океан, най-голямата вероятност е да се загуби, а информацията там да е толкова много, че да не успее да намери правилния път към изхода. Но дори да го намери, характерното за човека любопитство ще надделее и в крайна сметка той ще се изгуби тотално, и няма да иска да излезе, защото в тази глава е събрано цялото знание за живота, за което копнее всяко едно човешко създание...”


Кайл спря за малко и замислено почеса брадата си, под подканващия взор на тримата си сина. Беше им обещал да им разкаже приказка, но точно това ли бе най-подходщата приказка за малки деца? Определено не. Те нищо нямаше да разберат. И именно заради това трябваше да им я разкаже точно на тях. В приказката щяха да чуят имената на майка си и баща си, вероятно и на чичо си, ако успееха да го познаят (а в това Кайл дълбоко се съмняваше)...
Мъжът въздъхна.
Това вдействителност не бе приказка, а истинска история – историята на няколко човека, и впоследствие неговата изповед. Защото бремето от това да си посветен в тази история не беше никак леко. И Кайл се радваше, че има на кой да я каже, без да се притеснява какво ще каже той или пък как ще реагира.
Очите му отново се върнаха на изпълнените с очакване деца. Усмихна им се мъдро и изрецитира думите на един велик в неговите очи човек:

„Не знам дали боговете се смилиха над мен, или това бе чист късмет, но факта, че оцелях, ме прави феномен...!”

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://www.album.bg/waliishusha
Ferice ~

avatar

Брой мнения : 51
Points : 124
Reputation : 6
Join date : 30.11.2009
Age : 21
Местожителство : kзLд ..

ПисанеЗаглавие: Re: Завещанието на Акаша/Akasha`s testament   Вто Дек 01, 2009 1:40 am

1.




В близкото бъдеще не стана нищо. Е, като изключим това, че децата спряха да вярват в Дядо Коледа, момичетата започнаха да губят девствеността си едва на тринадесет, Третата Световна Война бе на косъм да избухне и КГБ бе отново на власт, нищо друго не се случи. Случиха се и други неща, но те бяха по-преливащи с общата визия на света. Обещанията за отстъпки в цените на продуктите останаха просто празни обещания, защото се случи точно обратното – цените се вдигнаха. Заплатите намаляха, но така беше – едно намаляваше, друго се увеличаваше. Престъпността също се увеличи значително. Всмисъл, тя винаги си беше на ниво, но Интерпол отслабнаха, което пък провокира руските власти отново да вдигнат от гроба жестоският комитет за държавна сигурност, след като бе отменен през не чак толкова далечната 1991 година. КГБ пък от своя страна се превърна в комитет за световна сигурност, тъй като по принуда Интерпол го превърна в следващата действаща сила в този ред на мисли.
От липса на светски живот и следователно горещи клюки от скандали, пресата започна да преувеличава някои неща. Финансовата криза обхвана целия свят. Места в този ред на мисли си намери и газовата криза, която уж бе изчезнала преди години. Много хора изкарваха хлаба си чрез подмолни дела, лъжи и мафиотски номера. Обирите на банки бяха толкова често срещано явление, че хората започнаха да подминават безинтересно банката, в която обирът протичаше по много странен начин – маскираните гангстери влизаха и служителите доброволно им даваха парите, след което те си отиваха и всички бяха доволни. Въпреки засилената защита, кражбата стана част от ежедневието на всеки, тъй като този подъл занаят до такава степен се сля с живота на всеки един индивид, че той просто не можеше да просъществува, ако поне веднъж не бе прибягвал до кражба. Да откраднеш кола, да източиш банка, да убиеш човек – всичко това бе толкова еднакво и едноцветно за тогавашния човек, че той просто безпомощно вдигаше рамене, тъй като прекрасно знаеше, че ако подадеше жалба, властите нямаше да могат да хванат пък бил той и аматьорът крадец.
А именно такава бе Франсис Луц. Живееща в покрайнините на Детройт – там, където бедността бе забила нос безпощадно, правейки живота на хората непоносим –, тя бе бременна вече за трети път. Не можеше да каже чие беше детето, така че щом се родеше (ако се родеше живо де...), то щеше да получи нейното име. Но това не беше от значение за бедната проститутка, защото тя така и така щеше да пръждоса бебето някъде (както направи и с първото), където нямаше да й се пречка на работата като магистрална фея. И без това първото беше момче (а тя ненавиждаше момченцата и главно заради това го хвърли в едно сиропиталище), второто се роди мъртво, а на третото съдбата бе предупределена.
Всъщност, преди години Луц бе започнала успешен бизнес, благодарение на дарбата си и тогава не и се налаше да проституира. Стана известна, разби хорското мнение „отново се е пръкнала някаква шибана кучка”, защото тогава действително все още не бе станала шибана кучка. Дарбата й да предчувства какво щеше да стане с определен човек, само когато го докоснеше, я бе изстреляла достатъчно нагоре, за да си позволи хубави дрехи и бижута, дори си купи кола. Никога не бе мислила за брак, още повече за майчинство. Това означаваше да се откаже от свободата си, а тя никога не би допуснала това да се случи.
Но тогава ще ме попитате защо сега проституираше, след като имаше такава възможност пред себе си? Отговорът е прост: Защото вече я нямаше. Цялата заслуга бе на шизофреничните й симптоми, които проявяваше тогава. Чуваше в главата си глас, който постоянно й казваше какво ще се случи, така че Луц нямаше нужда да гледа новините, да слуша новинарския блок по радиото, или да чете вестик, за да се информира – гласът й казваше всичко. Четеше списания и вестници, гледаше телевия и прочие просто за забавление.
Но Франсис не бе глупава – тя разбра, че всъщност този глас бе нейната душа, съвест и подсъзнание, които постоянно й помагаха, даваха й съвети от неизчерпаемия си житейски опит от многото прераждания и я изтласкваха нагоре до един момент, в който всичко просто се срина. Гласът, който тя бе кръстила СиСи, престана да й говори и Луц също замълча редом с него, смирено чакайки краят да настъпи.
И той не се забави много. Клиентите в затъмената отвътре и окултистски накичена палатка намаляха, заглавията във вестниците гласяха: „Франсис Луц фалира!”, „Какво ще прави сега прословутата ясновидка?” и др. Апартаментът й беше конфискуван за неплатени данъци по същото време, в което бе отнет и автомобила й. Оказа се на улицата в буквален смисъл. Един почти също толкова беден пекар забеляза необикновената красота на Луц и реши да прибере клетницата при себе си, където тя започна да му помага в хлебопроизводството. След две дълги зими Франис реши да напусне хлебарната, ден преди в нея да нахлуят разбойници и да заколят безмилостно бедния й съдържател, ограбвайки това, което му беше останало.
Интересно да отбележим, че всички хора, с които Луц живя през целия си живот, умираха щом ги напуснеше – убити умишлено, блъснати от някой пиян шофьор, при заметресение или някоя друга злополука, която бе определяна като намесване на съдбата.
И така тя опита всички малки занаяти в търсене на СиСи, която бе изчезнала безвъзвратно. Стигна до последния, най-древния занаят, след който спасение нямаше. „Който веднъж стане курва, остава така завинаги!”, обичаше да казва бившата ясновидка., „Такова нещо ‘бивша курва’ няма. Това е проклятие до живот!”
Беше права, наистина, поне за това беше права. Красивото й лице и магнетичното й тяло я бяха направили най-желаната проститутка от публичния дом в покрайнините на Детройт. Луц не изказваше коментар относно професията си – когато се покажеше клиент, тя се бе научила да заключва съзнанието си и да остава тялото си изцяло на разположение на мъжката похот. Така успяваше да оцелее по-продължително на едно място, докато повечето от колежките й се опитваха да се извисяват все по-нагоре и по-нагоре към върха, докато не стигнеха желаната нирвана и не и не се изтърсваха от калта, превръщайки се в порядъчни гражданки и забравяйки за миналото си, което представляваше просто едно петно в досието им.
Но каквото беше минало – беше минало и нямаше значение сега. На власт бяха фактите и Луц се опита да се средоточи върху тях. Детето в корема й я ритна неприятно. Тя изруга мислено, но в същия момент остра болка прекъсна ругатнята й. Ръката й машинално се спусна и натисна издулия се като балон корем, устите й се отвориха и стонът с малко закъснение се откъсна от гърдите й.
– Мамка му! – изпъшка тя и се преви на две, продължавайки да стене.
Наоколо нямаше хора, които да я чуят и нямаше кой да й помогне (не че се нуждаеше кой знае колко от помощ – сега единственото нещо, което я интересуваше, бе час по-скоро да мине проклетото раждане), кой да я закара в болница. Така че третото шибано дете щеше да роди тук, на улицата и след това щеше да си има проблеми с властите.
Но очевидно съдбата реши да й спести тази неприятност. Вратата на най-близкия фургон се отвори с трясък, от който тя едва не изскочи от пантите си, и навън се показа един мъж с черни рунтави мустаци и петньосан бял потник. Той бе чул стоновете и бе предположил, че някой ражда, но не очакваше това да е Луц. Гледайки я как се тресеше на земята, разкрачила крака, обезпокоеният господин се двоумеше дали да викне линейка или да остави скапаната проститутка да се оправя сама.
„Не!”, реши накрая той., „Това е брутално!”
И се вмъкна обратно във фургона, запътвайки се към телефона с бързи, твърди крачки. Грабна слушалката и набра 911. Сърдито, сякаш вината за това, че Луц бе решила да ражда точно пред фургона му, бе на бърза помощ, той каза какъв е проблема и им даде адреса си, който се състоеше само от името на улицата. После тръшна слушалката обратно и се шмугна под оскъдните завивки на малкия матрак.
Франсис ръмжеше в напъните си и изобщо не подозираше, че в момента една линейка пътуваше насам. Можеше да се зарече, че главата на бебето вече бе излязла, когато в далечината се разнесе воят на сирените. Тя дори не ги чу – беше се съсредоточила върху раждането. Капки пот бяха избили по лицето й и гримът й се разтече, превръщайки красивото й, но сдухано от постоянните лишения лице в неприятна гледка. Очите й бяха замъглени, а в главата й ехтяха собствените й стенания.
Шофьора на линейката сложи ръка на челото си, сякаш за почест, и напъна зрението си. Скоро успя да фокусира легналият женски силует на тревата и даде газ напред, досещайки се, че това бе случаят, за който бе съобщил сърдития господинът. Предупреди лекарите, които се возеха отзад и само след секунда линейката спря. Всички се втурнаха навън към раждащата проститутка. Не можеха да я пренесат в линейката, защото бе твърде рисковано, затова просто се струпаха около нея и започнаха да й помагат кой с каквото може.
Франсис изръмжа още веднъж, напъвайки се, без да обръща внимание, че бе стиснала нечия ръка. Подсъзнателно тя знаеше, че около нея има хора, но съзнателно не проумяваше този факт. След малко тя изстена облекчено, когато усети, че детето вече бе извън нея. Един мокър парцал удовлетворяващо избърса потта от челото й и тя задъхано извърна глава, зървайки безизразното лице на най-близката медицинска сестра.
Докторът беше увил новороденото в една пелена и го гледаше с широко отворени очи. Забележителното беше, че кърмачето правеше същото. Докторът бе удивен. Детето се взираше в него с мъглявите си полу-слепи очи безмълвно, сякаш искаше да му каже нещо. Тръпки полазиха по гърба на д-р. Хофман. Той изпита силното желание да отдръпне ръцете си от това малко същество. Чувстваше го като заплаха за живота си, като демон, нащо опасно.
Той едва се стърпя да не хвърли бебето на земята, което би било глупаво и жестото от негова страна. Колко много и най-различни бебета беше израждал, но през цялата си бляскава кариера не бе срещал дете, което да не проплаче след първата си глътка въздух. Едва търпеше тежестта на новороденото върху ръцете си, но стисна зъби и въпреки непонятното неприятно чувство, с което го изпълваше, докторът сеобърна към майката.
– Заповядайте! – той се приближи по-близо до нея и й поднесе пеленачето. – Момиче е!
Щом Франсис вдигна глава и погледна бебето (което междудругото мълчаливо бе преместило замъглените от тънка ципичка очи върху нея), физиономията му се изкриви и то нададе силен рев. Проститутката отново отпусна глава върху тревата.
– Не искате ли да я подържите? – попита докторът, изгаряйки от нетърпение да разкара малкото същество от себе си.
– Не – отсече категорично жената. – Ще му дам име, но нищо повече не очаквайте да направя.
Присъстващите останаха потресени от резкия отговор на проститутката, но все пак тя бе проститутка – не можеше да си позволи да има деца. Щеше да умре от глад, а това тя не би допуснала да се случи. Бебето пищеше пронизително в ръцете на д-р. Хофман.
Закараха майката и бебето в болница. Франсис излезе след един ден, прекаран в болничното заведение. Кръсти детето си Клеър, след което отново се захвана с мръсната си долнопробна професия, кръстосвайки улиците на Детройт и най-вече „Осмата миля” – края на града, където живееха всички отрепки и пропаднали протежета – от проститутки, до наркомани и така нататък.
Връчиха живота на Клеър Луц в ръцете на дойка.


Последната промяна е направена от Ferice ~ на Вто Дек 01, 2009 1:47 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://www.album.bg/waliishusha
Ferice ~

avatar

Брой мнения : 51
Points : 124
Reputation : 6
Join date : 30.11.2009
Age : 21
Местожителство : kзLд ..

ПисанеЗаглавие: Re: Завещанието на Акаша/Akasha`s testament   Вто Дек 01, 2009 1:46 pm

2.




Госпожица Лайла Коен не беше от обикновените дойки, които безпристрастно поемаха грижите за кърменето на изоставени кърмачета. Именно нейната стерилност – неспособността на утробата й да бъде оплодена – я караше да се привързва към всяко дете, което бе доближило влажните си устнички към гръдта й. Рздялата със всяко едно кърмаче й се струваше толкова мъчителна, че когато й донесоха новородента Луц, Коен с отворени обятия прие детето. Подписа договора, прие уговорената сума пари и затвори вратата за студа и мрака навън, недопускайки ги в своя дом.
Коен живееше в другия край на Детройт, където живееха всички нормални хора. Все още не се бе възстановила от последната раздяла с едно малко бебе, когато за първи път погали нежната бебешка кожа на Луц. Но още щом докосна бебто, едно отблъскаво чувство я удари в лицето.
За миг се почувства замаяна. Трябваше да се хване за нещо, за да не падне. Свободната й ръка се протегна и хвана ръба на масата за чай, за да не се стовари на земята с бебето в ръце. То издаде някакъв звук, сякаш се възмущаваше от станалото. Ръцете на госпожица Коен се разтрепераха, сякаш държеше в ръцете си не човешко създание, а демон. Искаше тутакси да се отърве от това същество, миг след като бе подписала договора, че ще го кърми. То изгаряше дланите й, всичко в него й се струваше демонично – тя не намираше друга дума за бебето, тъй като бе ревностна христянка и се имаше за екстрасенс, какъвто всъщност изобщо не беше.
Ами сега? Какво щеше да го прави? Жената прехапа долната си устна. Остави Луц възможно най-грижливо на леглото и сключи ръце в скута си. Мозъкът й заработи на пълни обороти. Не можеше да го даде в сиропиталище, защото то бе само на часове. Тогава какво? Да го предаде на друга дойка?... Не!... Това беше брутално. Не можеше да прехвърли ужасното същество с коварен невинен бебешки вид на някой друг и да го натовари с ужасното му присъствие, от което сега й се струваше, че някой я гледа втренчено и дълбае с поглед по гърба й.
Имаше един единствен начин – да го задържи.
И така и стана. В следващите една година и половина Лайла стискаше зъби и вкрайна сметка свикна с ужасното демонично присъствие на копелето, което от ден на ден ставаше все по-лакомо. Тя се научи да не му обръща внимание и всичко беше направо прекрасно, имайки се впредвид в какъв ад се беше превърнал животът на Лайла Коен. Прекарваше почти цялото си време у дома, грижейки се за кърмачето. Отиваше до магазина от време на време, за да купи памперси, бебешки лосиони, кремове и шампоани и храна за себе си; С една дума – всичко, което й беше необходимо.
А Клеър растеше бързо. За нея времето минаваше като неусетно бързо, тя изучаваше обкръжаващата я среда, запомняйки името на всеки един предмет, който успяваше да побере съзнанието й. Биберона, мляко, лампа, легло, прозорец, тъмно, завивка, бебе, Клеър, вода, светлина... Бебешкият й мозък поглъщаше жадно всяко ново нещо, което успееше да побере с малкият капацитет памет, който притежаваше. Ако случайно успееше да запомни някоя по-сложна дума, то това траеше само няколко минути и нито секунда повече. После забравяше наученото.
След време дойката й успя да намери сродна душа в лицето на самия доктор Брант Хофман, който беше учавствал в израждането на Клеър. Първоначално само излизаха зедно, бяха приятели, после отношенията им станаха по-сериозни и стигнаха своя връх, когато той й предложи брак. Самата Лайла нямаше нищо против да сподели живота си с този приятен човек, но разумът и деловият й характер я принудиха да си изпроси няколко дни за размисъл. Колкото и пъти през тези няколко дни да се опитваше да помисли по въпроса, единственото, което можеше да постигне при всеки опит за размисъл, бе да се усмихне широко, ентусиазирана и заредена с нетърпение от мисълта за брак с Хофман.
След обещания срок, Лайла прие. Погрижи се предварително за Клеър и вдигнаха разкошна сватба в деня, в който Франсис Луц бе заколена от един сериен убиец, който се опитваше да се прослави като втория Джак Изкормвача. Със завистлива ловкост той внимателно разфасова тялото на Луц и го остави в близост до публичният ден.


Една жена с увиснала кожа и сива коса, стегната грижливо на кок отзад, се приближи до вече госпожа Хофман, която в целия си бласък се усмихваше широко, и й честити. Лайла прие честитките от своята възрастна съседка и тя тикна в ръцете й хубаво опакована кутия.
– Заповядай!
– Ох, мерси! – разчувства се дойката и прегърна старата жена.
Лайла остави подаръка на масата при другите, които покриваха цялата маса и вече започваха да се трупат в краката й, и отново насочи вниманието си към празненството.
Всичко беше повече от перфектно. Късметът от детската мечта на всяко момиче някой ден да стане булка, да се омъжи за прекрасен и богат мъж, който да я обича, се беше паднал на Лайла и през цялата вечер тя се усмихваше, демонстрирайки щастието си. Болно й беше единствено за това, че нямаше живи роднини – майка й и баща й (единствените й роднини) бяха починали отдавна. „Но”, каза си тя., ”този факт не бива да ме притеснява точно сега!”. И тя забрави за тях.
Вечерта мина. Хората започнаха да се разотиват. Беше вече към полунощ. Лайла и Брант решиха, че е време за първата брачна нощ, качиха се в луксозното лъскаво черно ауди – сватбения подарък – и потеглиха към къщата на Лайла, изпроводени от веселите красъци и благопожелания на вече почти пияните останали гости, които след това се повлачиха всеки към дома си, удовлетворени от празненството.
Къщата на Лайла цялата бе в празничен вид – всичко бе спретнато и сияеше, сякаш да потвърди важността на тази нощ, а леглото в спалнята бе покрито с бяла покривка; една възглавничка в сърцевидна форма с избродирани имената на Лайла и Брант и датата на тяхната сватба се разполагаше в средата; по бялата повърхност на леглото и около него по земята личаха малки кървавочервени венчелистчета от рози. Всичко бе толкова романтично, Лайла имаше чувството, че ще се разтопи в прегръдките на съпруга си, когато той я прегърна и събори на леглото. Устните им се сляха в топла и сладка целувка, чието въздействие трая още дълго, след като отдалечиха лица. С падането на тъмна доба Лайла и Брант се сляха и станаха едно цяло, тялом и духом.


Клеър отвори очите си и първото нещо, което видя беше таванът. Да, пак този отегчителен кремав цвят, който не й се струваше достатъчно интересен, за да си направи труда дори да измъца нещо в негова чест. Беше вкъщи с една бавачка и в момента безмълвно се занимаваше с вътрешните си чувства, докато бавачката се беше настанила удобно в креслото в хола и подсмърчаше, търкайки очите си с една носна кърпичка. В момента даваха любимата й сапунка и Ели ронеше сълзи редом с майката на убитото по жесток начин момиче, единствено дете на многоизстрадалата си майка.
Ели подсмръкна още веднъж и се сети за Клеър, която лежеше по гръб в кушетката си и безмълвно гледаше в тавана. Момичето беше вече на една годинка и половина и още не бе проронила и дума. Това не бе нормално.
„Тяхна си работа.”, повдигна рамене бавачката и понечи да стане, но остана на мястото си.
Това дете излъчваше нещо отблъскващо, което я караше да започне да изпитва нещо като нетърпение да се махне от тази къща.
„Глупости!”, каза си тя., „Това е просто едно бебе. Какво лошо можеше да има в едно бебе, в едно малко, чисто и невинно сладко бебче?!...”
Но Клеър изобщо не се вписваше в значението на тези думи. Да, беше сладка, със гладка розова кожа, но не изглеждаше невинна. Гледаше по такъв начин, сякаш бе престъпник, който след извършено жестоко убийство бе решил безмълвно да се покайва – изражението й беше празно, някак гузно и в него проблясваше мистериозно пламъче, излъчващо потайност и загадъчност.
Бебето извърна глава и погледна взиращата се в него Ели, която след това му действие подскочи стресната. Заприлича й на кадър от филм на ужасите, в който главата на някой се обръща на 360 градуса сякаш е машина. Сега вече нетърпението й прерасна в желание подскочи стресната. Заприлича й на кадър от филм на ужасите, в който главата на някой се обръща на 360 градуса сякаш е машина. Сега вече нетърпението й прерасна в желание и едва се сдържаше да не изхвърчи през вратата като някоя луда.
Затова стисна зъби и концентрира вниманието си върху привършващата вече сапунка. Обаче когато Клеър не беше в полезрението й, се чувстваше странно уязвима – сякаш малкото бебе всеки момент щеше да й се нахвърли и без всякакви угризения да я нарани, а може би дори да й вземе живота. А това въздейства лошо върху слабата й петдесет годишна психика, която наскоро бяха успели да излекуват след тежка шизофрения.
И тогава го усети.
Ели усети как той се връща.
Прелседвачът й. Той е. Тя го усети точно както преди една година, след като я бяха излекували от параноидна шизофрения, която беше наследила от баща си.
Усети присъствието на шпионина си, но не посмя да мръдне. Обля я вълна страх, сякаш я бяха заляли с кофа студена вода. Отново усети как шпионинът й се раздвижи, доближи е до ухото й и й прошушна:
– Отново се върнах!... Вече няма да те изоставя!...
Лицето на клетата бавачка се изкриви в мъченческа гримаса и очите й отново се наляха със сълзи. Те не почакаха покана и се търкулнаха по двете й страни, спряха се на брадичката за момент и след това капнаха. Ели изхлипа. Преследвачът й се изсмя зловещо, след което жената покри лице с ръце и започна неудържимо да плаче.
Клеър с любопитство наблюдаваше тази луда. Да, Клеър не знаеше какво означава думата луд, дори никога не я бе чувала, но тя осъзнаваше, че държането на тази жена не бе нормално. Но не изпита страх. Само любопитство. Продължи да наблюдава как Ели между риданията успяваше понякога да каже: „Остави ме.” и после пак продължаваше да се тресе.
Ели не издържа повече на подигравките на преследвача й и се изправи рязко на крака, от което й се зави свят, залитна на една страна и едва не събори телефона върху масичката до канапето. Хлипайки неудържимо, с всичка сила тя се затича към вратата, блъсна се в нея и отскочи назад. С изненадваща пъргавина отново се изправи, държейки се за главата.
– Остави ме! – изкрещя. С ръце на ушите отново се засили и се блъсна във вратата.
– Дебела... Грозна... Увиснала... Бабичка! – шпионинът й избухна в смях, който само тя чуваше.
– НЕ!!! – гърлото на старата жена запулсира от болка от крясъците, които, за съжаление, не успяха да излязат извън стените на къщата. – Не!!! – повтори тя и отново се блъсна със все сила във вратата, само и само да избяга от преследвача си.
Тя бе съвсем забравила за Клеър, която от интерес се бе повдигнала на лакти и с отворена уста наблюдаваше как бавачката й бе изпаднала в нещо като шизофреничен пристъп. След четвъртия й жесток удар във външната врата, тя се откъсна от пантите си и изхвърча навън, заедно със старата жена върху й.
Веднага щом се оказа на улицата, Ели се изправи от вратата, върху която лежеше по корем, и със изкривено от болка лице започна да тича напред. Беше успяла да си ужули носа си незнайно къде и да изподраска старото си сбръчкано чело в повъхността на вратата, в която се блъскаше. Сега не мислеше за нищо друго, освен за спасението от върналия се кошмар отпреди една година. Нямаше да му позволи отново да отрови и оставащият й живот.
Не знаеше накъде бяга, но по интуиция усещаше, че бяга именно към единствения начин за спасение, който, в трезво състояние, Ели би предпочела да избегне.
Няколко случайни минувачи забелязаха странна стара жена да тича презглава право към пътното платно. Това им се стори необичайно и обезпокояващо, но съдбата не им остави време да реагират.
Една кола пресече пътя на старата жена и я вдигна във въздуха. Крайниците й се завъртяха, тя почина на момента. Гледката как вече мъртвото тяло се строполи на земята предизвика ужасените писъци на две петгодишни момиченца. Хората се стекоха от всички страни към мястото на инцидента, обезпокоени и любопитни какво се бе случило. Шофьорът, който бе блъснал изневиделица изскочилата стара дама светкавично излезе от купето на колата си и си запроправя път с лакти към неволната му жертва. Когато пристигна, той падна на колене и запълзя към безжизнения труп, от чиято глава се стичаше струйка кръв и бързо оцветяваше паважа.
– Някой да извика бърза помощ! – провикна се някой.
Потресен от случилото се, като в транс, убиецът на Ели извади с треперещи ръце мобилният телефон и набра 911. С пресекващ глас съобщи какво се бе случило, даде адреса на инцидента и затвори.
Взря се безпомощно с жената, чиито уплашени очи съзерцаваха небето, без да виждат красотата на невинният му светъл цвят. Устата й бе леко отворена, но не дишаше. Колкото и да бе глупаво, убиецът й се молеше да остане жива (каквато вече не можеше да бъде) до идването на линейката.
Наистина глупаво.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://www.album.bg/waliishusha
Ferice ~

avatar

Брой мнения : 51
Points : 124
Reputation : 6
Join date : 30.11.2009
Age : 21
Местожителство : kзLд ..

ПисанеЗаглавие: Re: Завещанието на Акаша/Akasha`s testament   Вто Дек 01, 2009 1:50 pm

3.




Случилото се – случило.
Не беше нищо необичайно за онези времена и не предизвика никакъв интерес извън пределите на Детройт. Местите вестници и списания просто бяха длъжни да сложат статията за смъртта на шизофреничката Елисавета Хоу редом до статийте за злодеянията на другите. Така след една седмица случаят бе потънал в дебрите на забравата и единственият спомен за него се бе запечатал на четири места (три от които не бяха осбено сигурни) – спомените на Лайла, Брант и Клеър и детройските архиви.


Лайла и Брант, които решиха да си осиновят дете, бяха принудени да пратят Клеър в сиропиталище след единодушно решение. Дори не си и направиха труда да й кажат – все пак, те се бяха примирили с очебийната заблуда, че детето е бавно развиващо се или пък с някакви мозъчни увреждания.
Както и да е, те с лекота приеха решението да се отърват от нея – и без това само ги натоварваше с бремето на присъствието си, отгоре на всичко вече не се нуждаеше от кърмене, можеше що-годе да ходи, но не говореше. А и това не бе техен проблем, казваха си те, неискайки да поемат каквато и да била по-нататъшна отговорност за бебето.
Преместиха Клеър Луц в сиропиталище във Форкс, Вашингтон.
Ще попитате защо толкова далеч?
Защото дори Лайла и Брант незнаеха. Обсебени от някакво непонятно чувство за сляпа, безпочвена загриженост, те бяха пратили Клеър толкова далеч, защото мислеха, че не се бяха отнасяли достатъчно добре с нея и за нейно добро щеше да е по-добре, ако я забравеха (впрочем, те предполагаха, че детето няма начин да запомни всичко това, но дълбоко се лъжеха: умът на Клеър бе запечатал целия й живот, след като навърши една годинка).
После забравиха за нея и животът им продължи. Осиновиха си едно четири годишно момченце, което по-късно отвлякоха и убиха едни престъпници, след като Лайла и Брант не успяха за двадесет и четири часа да предадат на мафиотите исканата сума пари. Лайла бе съкрушена. Но само два дни след смъртта на осиновеният им син те се оказаха заровени под отломките на собствената си къща след силно заметресение, разтърсило цял Детройт.
Така животът свърши за тях и смъртта ги пое в смъртоносните си обятия.
Още първия ден в сиропиталището жените, работещи там, моментално почувстваха дискомфорт от присъствието на новото допълнение. По тази причина някои по-стари си спомняха, че преди пет години в същото сиропиталище, където работеха и до днес, беше дошло едно три годишно момче със същата фамилия – Луц. Присъствието му бе толкова отблъскващо, сякаш беше демон, не човек. Всички деца страняха от него и не искаха да го доближават, а той не играеше на нищо и с никой, не правеше абсолютно нищо. Син на проститутка, момчето Луц отбягваше всички, тъй както те отбягваха него.
Някои предполагаха, че Клеър сигурно му е сестра – идват от един град, носят една фамилия и, най-важното, присъствието им всяваше смут и напрежение. Това беше неоспоримо доказателство за твърденията им. И в действителност наистина беше така – разликата между първото и последното дете на Франсис Луц се състоеше в тези осем години, които ги деляха на дълги разстояния един от друг в незмеримия свят на неизвестността.
Но това нямаше значение сега, защото централната фигура в тази история не беше никой друг, а именно Клеър Луц. В момента тя стоеше в своята кушетка и безмълвно бездействаше. Поне на пръв поглед беше така, но в действителност тя мислеше. Мислеше за нищото, защото главата й все още бе празна, но именно нищото започна да я насърчава да започне да обменя информация със заобикалящият я свят. Въпреки това Клеър не искаше, или по-скоро не можеше – всичките тези хора я караха да се чувства... нищожна, макар и перфектно да знаеше, че не е такава. С една дума: в главата й цареше хаос от нищо – нещото, което я задушаваше и поставяше границите между съзнанието на Клеър и безпределната информация, която непресттанно течеше около нея, но тя не съумяваше да проумее.
В крайна сметка леличките в сиропиталището свикнаха с присъствието й, по същия начин, както бяха свикнали преди пет години с брат й – чрез методът на игнорирането.
Луц растеше бързо, развиваше се като нормално дете, ако изключим факта, че не говореше. Хранеше се идеално, сънят й бе здрав, но лицето й си оставаше бледо като платно, а антипатията й към социални контакти ставаше все по-очебийна.
До четири годишна възраст Клеър не проговори. Водиха я на лекар, но той само установи, че детето е психически здраво и няма каквито и да са увреждания. Работещите в сиропиталището си чесаха главите с почуда на незнанието на лекаря какво й има, че не иска да говори. Не, не беше няма – това бе пределно ясно. Но тогава какво?...


– ...и тогава ми се счупи нокътя! – възмутено довърши историята си младата блондинка и с неприрзън огледа постарадиля си нокът.
– Ужас! – възмутено възкликна другата и сложи на масичката панер с хляб.
– Наистина! – потвърди отново блондинката.
Двете жени се оледаха и щом установиха, че всичко беше ОК седнаха настрана да си говорят, докато децата, разпределени по шест на една масичка, се хранеха. Тихо и монотонно жужене от детски говор и дрънч на прибори за хранене огласяше помещението. На всяка една от ниските масички седяха по шест деца, с изключение на най-отдалечената масичка в дъното на стаята.
Клеър седеше самичка на една маса в команията на мислите си, които кръжаха около нея като рой пчели. Преди два дни беше минал петият й рожден ден и никой не бе забелязал – точно както бе планирала. Перлено черната й коса обрамчаваше бледото й лице и стигаше до раменете й, а очите й бяха толкова тъмни, че зениците не личаха.
Момичето гледаше в празната си паница и се чудеше кога успя да изяде толкова бързо пилешката си супа. Но това нямаше значение пред факта, че вече нямаше супа в паницата и коремът й бе сит. Вдигна глава и с непроницаемо изражение погледна двете жени, които оживено обсъждаха нещо.
– Извинете! – Клеър размаха ръка в тяхна посока.
Жените веднага млъкнаха и се извърнаха по посока на извинението. Щом видяха не кой да е друг, а именно Клеър Луц, те се спогледаха объркано, но все пак блондинката се престраши и стана. С бързи крачки стигна до масичката в дъното, която Клеър споделяше със самотата, наведе се над момиченцето й я попита какво иска.
– Ще ми налеете ли чаша вода? – попита детето. – Ако обичате, разбира се. Ако не обичате, дайте ми една чаша и аз сама ще си налея.
Блондинката остана като закована. Тя проговори? Това истина ли е, или е просто сън? Трудно бе да се определи.
– Разбира се – със скован глас се съгласи жената и машинално се запъти към кухнята, където готвеха храната.
Пътьом тя не се сдържа и обади невереоятната новина на приятелката си, която все ще стоеше на старото си място. После в кухнята каза и на готвачката, а готвачката от своя страна – на една от леличките, с която си говореше. Бет наля вода в една чаша и я занесе на Клеър. След като се върна към поста си до другата си приятелка, една от учителките съобщи, че отива да викне детския психолог, който да разпита детето и да установи какъв е бил проблемът. Само след половин час той вече беше тук.
– И така... – въздъхна д-р. Хънтър, на влизане в сиропиталището. – Значи, казвате, че е поговорила най-сетне?
– Да – енергично поклати глава Бет. – Дори използва учтивата форма, за да ме попита дали бих й наляла вода. Каза: „Ще ми налеете ли чаша вода, ако обичате? Ако не обичате ми кажете, дайте ми една чаша и аз сама ще си налея.”. Боже, Боже...
– Къде е тя?
– Насам, моля.
Докторът последва привлекателната блондинка през един коридор, водещ до главната стая, в която си играеха децата. Когато тя отвори вратата и двамата влязоха вътре, никое от децата не се обърна да ги погледне – толкова бяха заети с игрите си.
– Ето там – Бет посочи в дъното на стаята, в която Клеър се бе свила в един ъгъл, седнала по турски и с непроницаем поглед наблюдаваше другите деца.
Д-р. Хънтър се помоли на блондинката да ги остави сами, за да поговори с детето. Бет го послуша и незабелязано се изниза от помещението.
Клеър забеляза разликата в обстановката без да извръща очи. Усети как непознатият се бе запътил към нея, можеше ясно да чуе как твърдите му стъпки отекваха в главата й. Само след секунда, той стоеше пред нея.
– Здравей, мъниче! – поздрави психятърът и се наведе към момиченцето. – Може ли да седна до теб?
Клеър просто поклати глава. Хънтът седна до нея и облегна лакти на свитите си колене, проследявайки изучаващият й поглед. Той ясно усети отблъскващото ччувство, което го блъсна в корема и предположи, че идва от Клеър, която в такъв случай изглеждаше нещастна от самотата, в която живееше заради отрицателната енергия, която излъчваше.
– Мога ли да знам какво правиш? – той нарочно зададе въпроса си по толкова сложен начин – бе взел думите за учтивата форма на Бет насериозно.
– Нищо – отговори момичето.
Наистина, нямаше нищо интересно в нищото, за да изговаря тази дума, но сега отговорът на въпроса бе неизбежен. Сега й се налагаше да говори – нещо, което не би направила без неизбежна причина.
– Нищо ли? – попита пак докторът. – Прави ли се нищо?
– Да, прави се – отвърна Клеър и обясни, с надеждата мъжът да се разкара: – Това, което правя в момента е нищо, а щом го правя, значи може да се прави.
Докторът остана потресен от сериозността на тези думи, излезли от устата на едно пет годишно хлапе, но запази хладнокръвие.
– Хубаво казано – отбележи той и млъкна за момент. После отново поде: – Не се ли занимаваш с нещо? Защо не си играеш с другите деца?
– Защото не искам.
– А защо не искаш?
– Просто не искам.
– Трябва да има причина – подметна я Хънтър. – Също както при правенето на нищо. Ще ми кажеш ли причината да не правиш нищо?
Тя се поколеба. Да му кажеше ли? Или да замълчеше? Може би щеше да е по-добре, ако му каже. Или пък не...
– Защото другите странят от мен – смутено заяви Клеър и заби поглед в земята. След миг не се сдържа и изпусна парата: – А и просто не искам. Не ми се прави нищо. Нищо не ми е достатъчно интересно. Всичко е толкова лесно и безинтересно, и детско... Няма нещо, което да грабне вниманието ми. Просто... Задушавам се. Не ми се прави нищо, но и ми се иска да изляза от сиропиталището и да обиколя света. Не знам как понасям едновременно и двете неща: да искам и да не искам. Всички тук просто играят с тези глупави играчки и не правят нищо различно. Скучно е. И е глупаво. Не могат ли да правят нещо поне малко по-различно от непрестанно приспиване на бездушни кукли и постоянно бръмчене с тези изкуствени малки колички и камиончета?! Задушавам се... Тъпо е.
В отговор Хънтър просто поклати разбиращо глава.
След две седмици пратиха Клеър Луц в сиропиталище за индивидуално надарени деца в Уинчестър, Англия.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://www.album.bg/waliishusha
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Завещанието на Акаша/Akasha`s testament   

Върнете се в началото Go down
 
Завещанието на Акаша/Akasha`s testament
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
twilight-vampire-bg :: Лично творчество :: Фен Фикшън-
Идете на: