twilight-vampire-bg

twilight-vampire-bg

ГЛАСУВАЙТЕ! .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове
 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Мед и кръв

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Кал



Брой мнения : 6
Points : 16
Reputation : 0
Join date : 12.05.2010
Age : 22
Местожителство : Лясковец

ПисанеЗаглавие: Мед и кръв   Сря Май 12, 2010 1:16 am

Ана

Едно от малките неща, които научаваме от фантастичните книги, е че всъщност няма никакъв фантастичен свят... докато сам не си го направиш. Историите за вампири и върколаци винаги са ни плашели, но са оставяли в нас и лека нотка екстаз – че всичко това може да съществува; че има нещо по-велико; че животът всъщност не е толкова скучен и сив, колкото изглежда.
Това е просто пример колко странен може да бъде животът всъщност. Колко несправедлив е към един и колко честен към друг.
Не всеки, който е жив заслужава да живее и не всеки, който е мъртъв заслужава да е такъв.
Но какво остава за тези, които са по средата? Тези, които срещаме всеки ден, но не подозираме какви всъщност са.
Да живееш в свят, който умира е нещо, на което не трябва да се гледа с насмешка. Всъщност не всички живеят в този свят. Не всички са задължени да го спасяват. Но когато човекът, който обичаш е попаднал на това място... Нещата се променят, нали?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Кал



Брой мнения : 6
Points : 16
Reputation : 0
Join date : 12.05.2010
Age : 22
Местожителство : Лясковец

ПисанеЗаглавие: Re: Мед и кръв   Сря Май 12, 2010 1:20 am

1.Едуард

Стоях будна в леглото, размишлявайки над живота си. Беше прекалено рано за ставане, но и съня ме пусна от обятията си прекалено бързо. А сега имах нуждата от малко усамотение. Бях сънувала слънчев ден. Бях излязла някъде с Томас и Джейн. Макар да свърши бързо, сънят остави у мен чувството, което някоя филосовска книга оставя в читателя си... Желание за размишление.
Аз приличах на Томас и Джейн от една страна. Но това беше невъзможно, нали? В смисъл... беше ли възможно заради времето, което бях прекарала с тях, да съм се превърнала в малко тяхно копие? Все пак беше научно доказано, че малките деца попиват детайлите около себе си като гъба. Може би и аз бях направила така? Спомените започнаха да се връщат малко по малко. Онези слънчеви дни, които преди едва си спомнях сега се изливаха като водопад в отговор на обърканите ми мисли. Но една част винаги ми се изплъзваше. Частта с младите съпруг и съпруга, които бях виждала толкова много на снимки, но никога не можех да си спомня. Единствените ми спомени от симпатичната двойка бяха от погребението. И дори там лицата им ми се изплъзваха и се размиваха в пространството. И макар детското ми сърце да бе усетило внезапната липса на нещо, то не ѝ беше отдало чак такова значение. Все пак аз едва ги познавах... Бях само на пет годинки, когато умряха в автомобилна катастрофа. Така и не разбрах, защо не ме взеха от детската градина онзи ден. Но си спомнях много силно чувството, което ме заля, когато се приближих до ковчезите, за последно сбогом, когато малките ми ръчички докоснаха студените им мъртви ръце...
Отвратителната мелодия на алармата ми зънна, изваждайки ме от задълбоченото размишляване. Изключих телефона си, мятайки го в някаква посока. Честно казано не ми се ставаше точно днес. Може би щях да пропусна този ден...
Джейн влетя в стаята и в отговор на мислите ми изчурулика весело.
- Ставай! Време е за училище.
Изръмжах предупредително. Тя хвърли една блуза върху лицето ми и се засмя.
- Всичко е готово и чака теб. Сигурна съм че училището гори от нетърпение да види преобразената Ана...
- Хм. – погледнах я усмихнато, смъквайки блузата от главата си – Че какво ѝ е промененото?
- Тя сама трябва да реши дали ще се промени. Това не зависи от мен. Но е по-добре да побърза, за да не закъснее и да си остане същата...
Тя излезе от стаята. Господи, понякога се държеше с мен все едно съм малко момиченце. Може би за нея винаги щях си остана такава?
Станах лениво и се насочих с нежелание към банята.
Странно чувство ме заля, докато миех зъбите си. Имах чувството, че днес щеше да е малко по-различен ден. Игнорирах това чувство, подсещайки се, че днес беше първият учебен ден. „Естествено, че е различно.”
... И все пак това чувство остана...
Вързах косата си няколко пъти, нарочно бавейки се пред огледалото. Имах няколко остатъчни мисли, от предишните размишления. Беше ми тъжно, че нямах време да ги опозная... все пак бяха мои родители. Но може би е било за добро?
Сълзи се събраха в очите ми. Изтрих ги набързо, грабнах чантата си и слязох надолу.
Слънцето осветяваше къщата. Всичко ухаеше на рози. Усмихнах се при нежния аромат.
Томас допиваше кафето си в кухнята, опрял се на плота, гледайки как Джейн мие съдовете. Тя се усмихваше леко напълно наясно с факта, че той не откъсва очи от нея. И все пак го игнорираше. Спрях се на вратата на кухнята, изгаряща от любопитство да разбера, защо всъщност го правеха, определено неподозирайки, че и аз скоро ще изпитам това чувство...
Прокашлях се. Те не ме погледнаха. Подтиснах в себе си една усмивка и казах малко по-силно.
- Аз тръгвам.
- Приятно училище. – казаха в хор двамата, поглеждайки ме за малко, а след това връщайки се в предишните си „занимания”.
Усмихнах се. Взех ключовете за колата и се запътих навън. Излязох и се спрях точно пред колата. Преброих до три и чух зад гърба си.
- Внимавай докато караш! - обади се от прозореца притеснения глас на Томас.
Обърнах се и усмихнато му помахах.
Лицето му не се отмести от прозореца, докато къщата най-накрая не се скри от полезрението ми. Чак тогава се отпуснах и пуснах радиото, усилвайки песента. Не знаех коя е, но ми хареса и скоро хванах ритъма ѝ, потропвайки с пръсти по волана.
Беше отвратително отново да видя училището. До болка познатата сграда ме накара да въздъхна изморено.
Паркинга беше на половина празен, но от друга страна беше наполивина пълен... Насочих се към едно място и паркирах до лъскавата кола. Хм... Досега не бях виждала тук такава.
Запътих се бързо към сградата. Тя гъмжеше от зайци, все още неориентирани, питащи всеки за посоката. Насочих се към забранените коридори, които ползваха само горните класове. Навалицата по тях винаги беше по-малка, просто защото ги позлваха всички, които мразеха задръствания, розово, пазаруване и друга музика освен рок и метъл. С две думи – хора, които бяха приятни. За мое учудване имах странната дарба да привличам такива хора. Още с идването в гимназията си намерих приятели от този тип. Всъщност думата „приятели” беше прекалено силна за тези отношения. Нека кажем думата... „познати”. Най-вече общувах с тях, когато бях в не-ме-закачай настроенията. Или когато просто ми се говореше, с някой, който наистина казва нещо.
Успях да се промъкна незабелязано до шкафчето си. Напъхах там учениците си и се усмихнах без да искам на снимките, залепени от вътрешната страна. Затворих шкафчето и се огледах. Изведнъж коридора се беше напълнил. Усетих лек прилив на ентусиазъм, когато видях познатата физионамия на Вел да преминава. Но всичко се изпари, когато в началото на коридора се появиха пет фигури. Останалите ученици ги подминаваха и се обръщаха след тях. Две равно високи момчета, едно по-ниско от тях и две високи, колкото мен момичета. Бяха... като видение. Зърнах ги само за миг, преди някой да ги закрие, преминавайки. Тръснах глава и се разрових в учебника по химия, опитвайки се да правя нещо друго, освен да зяпам. Неусетно ме заля студ. Усетих как ме побиват тръпки, когато се обърнах и се вгледах към безупречното бяло лице, стоящо на две ръце разстояние от мен. Беше по-висок от мен с половин глава. Косата му беше кафеникава и разрошена. Капчици вода стояха мирно между кичурите му. Лицето му беше прекалено гладко, за да бъде истина. Устните му бяха червени и тънки, разтегнати в лека усмивка. А очите му ме сразиха – черни ями, в които можеш да се изгубиш...
Когато той отмести погледа си към мен усетих как се изчервявам и светът около мен се завъртя. За миг всичко изчезна и остана той. Само за миг и него вече го нямаше.... А, аз стоях глупаво и се оглеждах за тъмните му очи. Някой ме сграбчи за ръката и се намерих в прегръдката на Тери. Тя се отдръпна леко и ме разтърси.
- Добре ли си? Какво има? – попита тя притеснено.
Чак тогава си спомних да дишам.
- Нищо.. Просто.... – започнах да заеквам. Тръснах глава. – Видях един много готин пич...
Тя се засмя. Хвана ме под ръка и ме изпроводи до стаята по химия, където ме остави да се оправям сама.
Настаних се на чина зад Вел и ѝ се усмихнах, когато тя се обърна.
- Охо, спящата красавица се е събудила. Как прекара вчера?
- Супер! - влизащата учителка ни прекъсна, затова ѝ обещах да ѝ разкажа по-късно.
- Добро утро и добре дошли отново! Първо, искам да ви представя новия ви съученик - Едуард Норд.
За моя изненада (и донякъде щастие) младежът, който ме беше „хипнотизирал” преди, влезе в стаята. И отново попаднах в плен на ангелското му излъчване. Успях да го разгледам на бързо, макар за човек като него би било по-прилично да се отдели повече внимание. Носеше сива прилепнала по мускулесотото му (и все пак слабо) тяло, черни дънки и маратонки. Отново погледа му падна върху мен... Усмихна се леко, а аз усетих как се изчервявам...
- Така... да видим къде да те сложим... – извади ме от унеса госпожа Диард – А, идеално при Ана има свободно място.
Когато чух името си се усмихнах без да искам и се наведох към съседния стол, преструвайки се, че махам нещо от там.
- И при мен има място! – обади се Лиса... но май сега аз бях късметлийката.
- Добре нека да започнем със преговора!
Неодобрението ни се показа под формата на високо „Оооо” и намръщени лица.
Едуард седна на стола до мен. Когато погледнах в черните му очи цялото притеснение, което имах сутринта ме заля отново. Усетих как бузите ми поруменяват за кой ли път вече... Но най-вече... Разбрах, че тази година щеше да бъде по-различна от останалите.
...Най-странният час, който някога бях карала. Усещах как очите му преминават по моето лице, изучавайки го. Не смеех да вдигна поглед от тетрадката си и да го погледна. Мислех си, че ако го направя и ще попадна в плен на прекалено силния му поглед. Усещах мирисът на мед да струи от него. И това допълваше привличането, което изпитвах към него. Беше прекалено неустоим, за да стои до мен. Беше прекалено красив...
Направих грешката да го погледна, малко след като вторият час започна. Очите му вече бяха впити в лицето ми и той ги отмести малко по-нагоре взирайки се в очите ми. Загубих способността си да приказвам, усещайки невероятната топлина, която стуеше моето тяло и страхотния студ, който се промъкваше от него. Просто не беше възможно да е толкова студен... Може би си въобразявах.
И тогава, малко след като господин Морисън заприказва и той проговори. Отне ми малко време преди да осъзная какво точно ми казва.
- Добре ли си? – попита отново той.
- Ддда. – отвърнах несигурно аз.
Сигурно мислеше че имам психично отклонение.
В същия момент, в който си помислих това, той се засмя леко. Ох, защо и смехът му трябваше да бъде толкова красив?
- Нещо смешно? – попитах кратко аз.
- Извинявай. – усмивката се изпари тутакси от лицето му. – Не. Просто... цялата почервеня.
- Не обръщай внимание на това. – прошепнах аз. – Това е моментно състояние.
- Значи не винаги си така? – възкликна недоверчиво той. – Защото и когато беше до шкафчето си, пак беше с такова изражение.
- Мисля че ти си виновен за това.
Думите изкочиха от устата ми преди да успея да ги спра. Усетих как отново се зачервявам. Погледнах надолу, не можейки да повярвам, че наистина го бях казала.
И отново чух тихия му глас да се разнася по въздуха. Затворих очи за миг, неспособна да си намеря място в стаята. Прииска ми се да избягам. Точно тогава той се прокашля и аз вдигнах поглед към черните му очи.
- Знаеш ли... така и не разбрах как се казваш.
- Ана.. Ана Барт. – протегнах ръка към него.
Той хвърли поглед, който не разбрах, на ръката ми и бавно я пое в своята. Тя беше студена колкото лед. Все едно се здрависвах с леден човек.
- Приятно ми е да се запознаем Ана. Аз съм Едуард. Едуард Норт. – каза перфектния му глас.
Малко ми напомни на джентълмените от отминалите времена.
- Може би съм такъв. – каза той.
Намръщих се. Наклоних леко глава. Как по дяволите...
Господин Морисън се прокашля шумно и повдигна вежда в моя посока.
- Не искам да ви прекъсвам, госпожице Барт.
- Съжалявам. – измърморих аз.
Лиса се изкикоти, а Вел я замери с молив. Усмихнах се леко. Опитах се да се съсредоточа в приказките на учителя... но определено нямах голям късмет.

След усърдното полагане на внимание и не дотолкова интересния урок, часът свърши. Имах чувството че се проточи цял ден. Може би заради странния ми съсед...
И така. Веднага след биенето на звънеца се изтрелях от стаята, помитайки Вел със себе си и изчезвайки от погледа на Едуард. Отправихме към паркинга. Седнах тежко на една пейка, която гледаше към гората. Вел се настани до мен и се извърна с цяло тяло в моята посока, дарявайки ме с широка усмивка, която веднага игнорирах. А времето беше мрачно, все едно щеше всеки момент да завали.
- Е... как е да сядаш до най-готиното момче в училище? – попита тя с онзи особен тон, който добрите приятелки вкарват в тези въпроси, които те карат да си признаеш, че харесваш съседа си по чин.
- Изобщо си нямам на идея за какво говориш! – отвърнах незаинтересовано аз.
- Да бе. – каза тя и погледна напред. – Е, обеща ми да ми разкажеш за вчера!
- А, да. – тъкмо си поех въздух, за да продължа, когато погледа ми се замъгли и усетих как сърцето ми бие учестено.
- Ан? Добре ли си? – Вел стисна ръката ми.
Не съм сигурна дали бях получила слънчев удар или някой ме беше ударил с бухалка по главата, но всичко около мен се завъртя. Все едно бях на въртележка и някой я беше завъртял прекалено силно. Главата ми натежа на раменете и изведнъж усетих колко много ми се спи. Исках да затворя очи, но нещо в мен крещеше да не съм и посмяла да го направя.
Усетих силна болка откъм лявата буза и светът бавно започна да възвръща предишното си състояние. Очите ми бавно започваха да се затварят, но аз тръснах глава и изгоних желанието за сън. Стиснах с всички сили краищата на пейката и вдишах въздух, докато високите дървета пред мен се изправяха бавно. Вел стисна ръката ми по-силно и светът отново стана нормален. Слънцето печеше леко, скрито зад тъмните облаци, лек вятър развяваше отделни кичури от косата ми. Вдишах още въздух, докато се уверявах, че всичко стои на мястото си, без да се помръдва. Леко и внимателно отместих поглед от гората и го преместих към Вел. Странната ѝ физиономия, която в някой момент може и да мине за притеснена, ме накара да се засмея. Тя ме удари по рамото.
- Щях да получа удар от притеснение, а ти се смееш?! – възкликна тя. – Хайде, ставай. Ще те заведа при лекарката.
- А, не. Добре съм! – възпротивих се аз.
Изправих се на крака, колкото да ѝ докажа, че съм добре, но когато го направих, предпочетох да си бях стояла на пейката. Залитнах назад и в същия миг усетих как нечии студени ръце ме прегръщат. Погледнах объркано нагоре и сърцето ми отнов възвърна предишното си спринтиране. Едуард ме гледаше притеснено. За миг си помислих колко глупаво изглеждам. Изправих се бавно и се отдръпнах от обятията му... не че ми се искаше...
Олюлях се отново, но разперих ръце и успях да се задържа на краката си.
- Добре ли си? – попита притеснено Едуард.
- Да. Определено. – отвърнах аз, гледайки глупаво надолу.
- Май ще е най-добре, ако те заведа при лекарката.
- И аз това ѝ казвам. – обади се Вел.
Едуард ме прегърна през кръста с една ръка, моята премести зад врата си.
Той направо ме занесе при лекарката. През повечето време не чувствах земя под краката си. Когато лекарката ме видя, тя извъртя очи.
- Не можа ли да изчакаш да завърши първата седмица, преди да се явиш тук? – попита тя. – Какво стана сега?
- Не знам. Просто..
- Припадна. – обади се Вел и скръсти ръце.
- Не съм припаднала...- защитих се аз. – Щях да припадна.
- Хм... закусвала ли си нещо? – попита лекарката, докато светеше с фенерче в очите ми.
- Не. Всъщност.. – спомних си аз. – мисля че не съм яла от вчера...
Вел изсумтя. Едуард държеше погледа си върху мен, все едно очакваше да припадна всеки момент.
- Значи разгадахме мистерията. Върви да хапнеш нещо и гледай да не се забъркваш в неприятности... поне за днес.
- Ще се опитам. – промърморих аз, излизайки.
Мълчаливо се насочихме към стола. Едуард гледаше напред. Челюстта му беше стисната. Вел беше скръстила ръцете си пред гърдите и също гледаше напред. Повдигнах вежда. Те се обърнаха към мен.
- Изглеждате така, все едно току що съм ви провалила партито.
Вел се обърна към Едуард.
- О, не съм ви запознала. - сетих се аз. – Едуард, това е Виктория, Вел Едуард.
- Чакай малко. Виктория? – повдигна вежда Едуард. – Но нали ти казват Вел?
- Да. Малко дълга и честно казано тъпа история.
- Мххм. – съгласих се аз.
Мълчанието се проточи по-дълго отколкото исках всъщност. Когато влязохме в стола Вел се спря и се огледа.
- Аз трябва да отида да ти взема нещо за ядене. – при опита ми за възпротивление тя махна с ръка и погледна към Едуард – Вие вървете да седнете някъде. След малко ще дойда.
Насочихме се към първата празна маса, която видяхме. Когато се отпуснах тежко на стола Едуард ме погледна притесено.
- Как се чувстваш? – попита нежният му глас, карайки ме да искам да се разтопя.
- Добре. Не смятам че има нужда да се притесняваш.
- Интересно. Аз мисля точно обратното. – очите му все така упорито ме гледаха. – Досега не бях виждал ... някой ... да припада на първия учебен ден.
Начина по който използва думата „някой” ме накара да смръщя лице. Имаше нещо нередно в него. Прекалената му красота беше... прекалена. Лицето му беше изчистено до полуда. Нямаше следи от белези или от каквото и да е. Все едно не беше.. човек.
Очите му се отместиха и се загледаха някъде настрани. Не можех да избера кое по-точно беше най-влудяващото нещо в него – дали бяха тъмните му като ями очи; или леката, нежна като коприна миризма на мед, която струеше от него; или прекрасното му лице; или говора му... А може би беше всичко това на куп.
Вел се появи отнякъде с цял поднос пълен с храна.
- Сигурна ли си, че това е само за мен? – попитах изморено.
- Не. С удоволствие ще се присъединя към теб.
Тя се настани до мен. Когато се пресегнах да взема едно шоколадово кексче, ръката на Едуард се стрелна под моята и ми побутна една червена ябълка.
- Не е ли по-добре да вземеш това? – лека усмивка се появи на ангелското му лице.
- Може би.
Взех ябълката и му се усмихнах. Вел грабна кексчето набързо и го скри в чантата си. Когато я погледнах въпросително, тя повдигна рамене.
- За да не се изкушиш.
Усмихнах се, развеселена от нескопосаната ѝ лъжа.
Отхапах от ябълката.
Коремът ми се зарадва на присъствието на храна в него, когато я изядох цялата. Едуард също бе очевидно доволен. Усмихнах му се, докато избирах ново нещо от подноса.
- Не искаш ли нещо? – попитах го.
- Не, благодаря. Не съм гладен.
- Само да не вземеш да припаднеш и ти, защото ще ми дойдете много. – оплака се Вел.
Лека усмивка се показа на лицето на Едуард. Но очите му стояха право впити в мен. Не показваха никакви признаци, че някой друг съществува. И това изобщо не ме плашеше. А може би трябваше?
Честно казано, ако не беше Едуард този ден щеше да се окаже скучен като останалите. А когато стана време за прибиране всички станаха някак си развеселени.
За мой късмет споделях един чин с Едуард по време на химия и алгебра – вторият предмет винаги ме е мъчел, а той явно беше най-добрият.
Едуард ми сподели, че живее нагоре в гората. Изненадах се, като му казах на свой ред, че и аз живея натам. Зарадвах се, че ще мога да имам извинение, за да прекарам още малко време с него. През цялото време, през което си говорехме, не подемахме никакви по-сериозни теми – обсъждахме училището и града, учениците и учителите. Това всъщност не бяха темите, които ме вълнуваха най-много. Те определено дори не присъстваха в списъка с „нещата, които искам да науча за Едуард”. Но факта, че чувах гласа му, без дори да различвам думите, които казваше, ме караше да се чувствам щастлива. Бях пристрастена към гласа му. Беше като наркотик за мен.
И дори когато звънецът би, продължихме да говорим, невиждайки светът около нас. Имах чувството че и двамата не харесвахме темата, но я поддържахме най-вече заради нуждата да постоим още малко заедно.
Вел ме изтръгна от унеса.
- Трябва да тръгваме. – каза тя ръчкайки ме с пръст по ръката.
Промърморих нещо от рода на „добре” и станах.
Повървях с Едуард, докато стигнахме шкафчетата си. Отворих раздразнено моето. Вел ни гледаше изпитателно.
- Ще ме закараш, нали? – попита Вел, все още впила поглед в раздразненото ми изражение.
- Естествено – промърморих аз, представяйки си потока от думи, който щеше да бъде нужно да изтърпя в колата.
Едуард до мен се усмихна леко.
- Ъмм... Ти ... – започнах аз несигурно.
- С кола съм. Имам да карам половин семейство до дома.
- Ахам – промърморих разочаровано аз.
- Ще се видим в понеделник. – каза той и усмихвайки се си тръгна.
Обърнах се и проследих с поглед отдалечаващата се фигура. Той се приближи до едно момче и едно момиче (и двамата по-ниски от него и очевидно по-млади) и тримата излязоха.
Вел ме сръчка и ме изкара от унеса.
- Ще продължаваш ли да ги гледаш, или ще си ходим?
- Ще си ходим... – промърморих разсърдено аз.
Тя изсумтя очевидно развеселена от новото ми увлечение и тръгна напред.
Не я настигнах веднага. Исках малко спокойствие, което знаех, че няма да получа, докато не се прибера. А това щеше да е един дълъг процес, особено с Вел в колата...
Пътуването към къщи приличаше повече на разпит. Неспиращият порой от въпроси ме влудяваше. Неволно се зарадвах, когато Вел слезе с привидно нежелание и незадоволение от отговорите ми.
Не изчаках да влезе в сградата, а отпраших напред, страхувайки се тя да не се намъкне отново в колата. Чак когато излязох на глваната улице намалих темпото и продължих спокойно нагоре. Вече можех да се поуспокоя малко и да помисля над случилото се днес... или поне върху най-главния виновник за този странен ден, а именно Едуард.
Всякаш неговият образ беше загнезден в съзнанието ми и не спираше да излиза пред очите ми. Дори веднъж ми се стори, че той пресича улицата. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, когато се препознах, а ръката ми стисна волана.
Същият ден, докато учех първите си уроци за годината, забелязах нещо странно. От раницата ми се подаваше дневник със надпис „Animalia”. Това май беше на латински. Дали не означаваше „Животни”?
Разтворих дневника. Първата страница беше заета от голяма рисунка на нещо като змия. Беше леко оцветена в кафеникаво-сиво с ромбовидни петна по тялото. На малката главичка перфектно се личеше тъмно петно с V-образна форма. Картинката беше нарисувана очевидно от майстор. Не бях виждала толкова добре оформена рисунка. Всяка чертичка си беше на мястото. В долния десен ъгъл на страницата пишеше „Vipera berus”. Хм...
Включих компютъра си. Разлистих дневника. Страница по страница, рисунките бяха все още удивителни. Различни видове – от малки до големи, от растителноядни до всеядни. И винаги единственото, което пишеше беше латинското название. Първата рисунка (както разбрах от Интернет) беше на вид змия наречена Усойница.
Обърнах на последната страница, където се подаваше нещо. Едно жълто перце стоеше между корицата и последния лист. Повдигнах го леко и го завъртях. Усмихнах се неволно и поставих перцето обратно на мястото му. Червен надпис в края на страницата привлече погледа ми. Присвих очи, за да прочета тънкия надпис. „Елис Норт”
Хм. Норт? Къде бях чувала това име?
- О, господи... Колко съм глупава! – прошепнах.
Естествено! Едуард Норт.
Пернах се с ръка по челото. Джейн влезе в същия момент. Погледна ме въпросително. Въздъхна.
- Мила, сестрата се обади... – тя остави изречението недовършено, както винаги, очаквайки от мен да се извиня преди да се е доизказала.
- Съжалявам. Не знам какво ми стана. – сведох глава. Защо винаги трябваше аз да привличам всички неприятности?
- Припадането не е шега работа. Особено, когато се случва на първия учебен ден. И особено, когато става дума за 17-годишно момиче...
- Какво намекваш? – попитах аз, усещайки накъде бие въпроса. – Ох, господи – въздъхнах – как можеш изобщо да си го помислиш?
- Но това са нормални неща... Или поне след двадесет години ще бъдат нормални неща за теб, госпожице!
- Двадесет години?! Ти вярваш ли си изобщо? – възкликнах аз.
- Да. Определено. – тя се усмихна и седна на леглото ми. – Знаеш ли аз бях същата като теб на тази възраст. Исках да съм различна от останалите, имах си собствен шантав стил. Но все пак има неща, които са ти заложени отвътре.
- Да, това са неща, за които все още не искам да знам. – напомних аз, но без късмет - тя продължи да говори, все едно не я бях прекъснала.
- Все някога това ще ти се случи... но... Не искаме това да е сега. Имам предвид, че не искаме да прибързваш с нещата и да изчакаш, доколкото е възможно.
- Да, знам. – въздъхнах. – Спокойно, няма да правя нищо глупаво... поне не скоро.
- Да, бе. Ти винаги правиш глупости. – тя се усмихна.
- Ммхм.
Погледнах към дневника и игнорирах старателния поглед на Джейн, който оглеждаше всичко в стаята ми. Тя огледа всяко едно ъгълче. Очевидно не ѝ се тръгваше, защото остави кърпата на леглото, протегна се и взе албума ми, отваряйки го и разгръщайки бавно страниците му, усмихвайки се на всяка една снимка. Прокашлях се. Тя вдигна бавно глава към мен. Сините ѝ очи ме погледнаха усмихнато.
- Ъм... Искам да изляза за малко.
- Къде? – беше мигновенния въпрос, съпроводен от притеснено изражение.
Вдигнах дневника на нивото на лицето си.
- Трябва да го върна на ... една приятелка.
- Мхм... На Вел ли е?
- Мне. – казах аз и се подпрях на бюрото. – Не ме разпитвай моля те.
- Защо не искаш да те разпитвам? – попита Джейн, приближавайки се до мен.
- Защото няма смисъл. Няма да правя нищо тъпо. Разбери, че светът е адски скучен и нищо няма да ми се случи ако се разходя малко.
Тя ме погледна продължително и след това отмести поглед към небето навън.
- По-добре побързай, защото се стъмнява.
Скочих на крака, вземайки якето си от стола. Приближих се и я целунах по бузата.
- Мерси... мамо.
Тя се усмихна лъчезарно. Винаги се вълнуваше прекалено много, когато използвах това обърщение към нея, а не обичайното „Джейн”. Затова винаги я работех по този начих, когато се опитвах да я накарам да направи нещо, от което ще имам изгода. И тя винаги ми се връзваше...
Изкочих от къщата, съпроводена от задължителното
„Прибери се до десет часа” и се насочих към гората. От малкото информация, която бях събрала за Едуард, успях да разбера, че живее до пътя, към края на гората. Това определено не беше много, но щеше да свърши добра работа. Доколкото си спомнях, Томас беше разказвал за строенето на нова къща някъде към западната част на края на града, точно до реката. Мисля че се сетих къде точно ще бъде разположението на къщата, но не бях сигурна, дали това щеше да бъде точно къщата на Норт. Опитах се да си наложа да съм оптимист, но в момента, в който влязох в гората и се насочих на запад, всичките ми остатъци оптимизъм се изчерпаха в едно просто „дано да изляза жива от гората”.
Разтворих картата на града, която бях грабнала със себе си и се упътих по нея към мястото, което ми трябваше. Предварителното обозначение на мястото на моят дом ми помогна донякъде да намеря правилната пътека.
Смътно си спомнях как с Томас се разхождахме из тези гори, когато се нанесохме. Не бяха едни от най-хубавите ми спомени, защото обикновенно завършваха с наранявания и точно затова не си ги спомнях. Инстинктът ми за самосъхранение работеше на пълни обороти и ме приканваше да се обърна назад и да си донауча, както и ме беше спасявал не малко пъти, но аз бях твърдо решена стигна до къщата на Норт, независимо какво щеше да ми коства това. Изненадах се на какво бях готова да се подложа, само и само да върна дневника. Но работата беше там, че аз не отивах само заради дневника...


Последната промяна е направена от Кал на Пет Май 14, 2010 2:22 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Кал



Брой мнения : 6
Points : 16
Reputation : 0
Join date : 12.05.2010
Age : 22
Местожителство : Лясковец

ПисанеЗаглавие: Re: Мед и кръв   Пет Май 14, 2010 2:21 pm

2.Чувства

Светлината започваше все повече и повече да намалява. С това и гората ставаше все по-студена. Притисках плътно до себе си дневника, опасявайки се да не го изгубя. Имах чувството че всички възможни увивни треви и там подобни се увиват нарочно в краката ми и стъпвах внимателно, повдигайки краката си високо. Високите дървета в гората ме плашеха повече отколкото, когато ги гледах през прозореца, искайки да изляза на спокойствие при тях.
Не ми се отдаде възможност да помисля на спокойствие за Едуард, защото бях прекалено заета да се спъвам в корените на дърветата. Точно заради това мразех да ходя на такива места. Пословичната ми нескопосаност започваше с играенето на каквито и да е игри по физическо и свършваше с правенето на експерименти по химия. Но този кръг не включваше по никакъв начин правенето на походи в гората. Затова се учудвах, когато равновесието ми изчезваше и трябваше да се хващам за някой страничен клон, за да не падна на студената и кална земя.
Спрях се до едно по-голямо дърво и разтворих картата. Проследих пътя си и установих че съм се отклонила от пътеката, която трябваше да следвам. Обърнах се наляво и тръгнах на север. Слънцето вече изобщо не можеше да проникне през преплетенитте клони на дърветата. Погледнах часовника на ръката си. 19:00 часа. Значи се бях разхождала из гората вече час. Странно. Беше отлетял прекалено бързо, за да го забележа.
Продължих да вървя в предполагаемата посока.
След около пет-десет карчки (не ги броих), дърветата изчезнаха и остана само една поляна. На нея беше кацнала висока светла къща. Покрива беше от червени керемиди, наклонен като на алпийска къща; външните стени бяха бели; а стълбите пред външната врата бяха от мрамор. Беше много красива. Прозорците бяха големи с дървени рамки. Къщата беше на два етажа.
В момента, в който стъпих на поляната вратата се отвори и Едуард излезе. Леко стъписана се спрях. Той продължи да върви към мен. Носеше сива тениска, под която се виждаше мусколестото му тяло. Надолу беше със сини дънки и бели маратонки. Косата му както обикновенно беше щръкнала навсякъде, което всъщност ми харесваше. Лицето му беше строго. Тръснах глава, за да се изкарам от унеса и тръгнах напред. Когато той застана на три крачки от мен се спря. Заковах се на място и сковано му подадох дневника, който бях стискала.
- Мисля че това принадлежи на някой от семейството ти. – казах леко замаяна от ароматът на мед, който сега беше дори още по-силен.
Той погледна дневника леко виновно и се усмихна криво. Бях готова да се разтопя от ангелското му лице.
- Дааа... Най-вероятно си го прибрала в бързината.
- Мхм. – кимнах, неможейки да сваля поглед от лицето му.
Той пое внимателно дневника. Не отлепи очите си от него, сякаш не искаше да погледне мен. Усетих как мълчанието става прекалено дълго и се прокашлях.
- Аз ще тръгвам. – казах бавно, защото всъщност не исках да си тръгвам все още.
- Няма нужда да бързаш. – каза той толкова бързо, че не можах да разбера в първия момент какво всъщност иска да каже.
- Ъъъм. Да – съгласих се аз след минута.
- Извинявай. – каза той и ме погледна. Очите му издаваха страх. И сякаш ми казваха нещо...
- Може би е най-добре да тръгваш. Стъмнява се. – прошепна той след минута, поглеждайки нагоре.
- Мммда. – прошепнах аз, твърде хипнотизирана от погледа му.
Очите му се бяха впили в мен. Дишането му беше по-бавно и по-дълбоко. А, моето дишане беше на две секунди... а секундите бяха толкова много... Сърцето ми биеше по-бързо от това на колибри. Главата ми се замая.
Той бавно запристъпва напред. Усетих ароматът му по-близо до мен, бавно унасяйки се все повече и повече в някакъв замъглен свят. Всичко се завъртя около мен, само той стоеше изправен и погледа му все така ме изпиваше с все сила.
И когато беше на точно ръка разстояние от мен, той се спря и отмести поглед, очевидно разгневен от нещо. Олюлях се заради внезапното спряно хипнотизиране от негова страна. Светът бавно придоби предишната си форма.
Едуард до мен стисна юмуци и челюстта му се стегна. Не разбирах кой е източника на този гняв, но и мътните ме взели, не знам как направи това с хипнотизиращия поглед.
Тръснах глава – нещо, което се превърна в тик, откакто видях Едуард за първи път. Сякаш той беше болест, а това бяха симптомите. „Ужас. Какво става с мен?”
Едуард не отмести погледа си към мен, само бавно прошепна ядосано:
- Трябва да си ходиш.
Ледения му глас беше като шамар за разсеяното ми и объркано съзнание. Но той дори повече обърка ситуацията.
Странен звук излезе от гърлото ми. Може би беше нещо като изумление и изсумтяване...
Едуард вдигна бавно поглед.
- Мммда. – казах аз бавно отново. Това беше единственото нещо, което можех да си спомня...
- Знаеш ли пътя обратно? – попита ангелът пред мен.
- Мммда. – повторих.
Лека усмивка се показа на лицето му. Чертите му омекнаха.
- До утре Ана. – подкани все така усмихнато Едуард.
- Мммда. – усмихнах се глуповато и аз.
Той бавно се обърна назад и се насочи към къщата. Усетих празнота, когато влезе в къщата. Обърнах се след минута и тръгнах леко стъписана към гората. Разгърнах картата пред себе си и се упътих по нея към дома. Тръгнах изморена и все още неразбираща какво става...
Мракът бавно се спускаше над гората. Когато стигнах до къщата си се успокоих; бях не дотолкова притеснена, колкото бях преди.
И все пак имаше нещо като разочарование в мен, което беше толкова непоносимо, че не ме пусна през целия останал следобед...
Събудих се от нежното докосване на Джейн. Повдигнах глава и с ужас разбрах че съм заспала на бюрото.
- Колко е часът? – попитах сънено, изправяйки се от стола с леко олюляване.
- Шест.
- Сутринта? – изписках.
- Мхм. Ти какво очакваше? – усмихна се криво тя, поглеждайки към разхвърляното ми легло, едва забелязващо се от милионите дрехи върху него.
- Друго. – промърморих аз и се насочих към банята, за да приведа в някакъв вид косата и лицето си.
Когато бях готова с всичко отпраших за училище.

Бях прекалено сънена за да забележа някой или нещо. Затова и едва различвах хората, които се блъскаха в мен. Но погледа ми веднагически различи префектните му черти, стоящи пред шкафчето ровейки нещо в него. Спрях като попарена от прелестния му вид. Очите ми се забиха в него, изключвайки всичко останало. Лека усмивка се появи на бялото му лице. Очите му се отместиха и главата му се обърна към мен, забивайки тъмния си поглед в мен. Направих се на разсеяна и продължих напред. Облизах устни, когато стигнах до него. Застанах на една крачка от тялото му.
- Добро утро. – каза тихият му глас.
Кимнах. Имах чувството че ще изтърся някоя простотия, с която ще проваля всичко. Той се усмихна.
- Не вярвам. – каза Едуард.
Наклоних леко глава и смръщих лице.
- Моля? – попитах стъписано.
- Няма значение.
Погледнах към шкафчето си. Звънецът би. Въздъхнах. Коридорът се изпразни прекалено бързо, за да е истина. Останахме само двамата.
- По-добре да влизаш в час. Не искам да закъсняваш заради мен. – казах, ядосвайки се че целият момент се проваля.
- Предпочитам да те изчакам. – каза леко той.
Погледнах го изпитателно. Кимнах.
Прибрах нещата си и тръгнахме. Мълчаливото вървене ме поободри малко. Само присъствието му беше достатъчно, за да искам повече време с него. И все пак никой не каза дори дума. Имах чувството че така е редно, че трябва да закъснея за този час. Но определено не беше така. За какво ми е да пропускам химията?
- Химията е скучна. – каза Едуард, прекъсвайки потока от мисли.
- Ъ? – кратко попитах аз.
- Извинявай. Не исках да те прекъсвам.
- Не си ме прекъснал.
- Не си ли мислеше нещо? – попита той леко с лек сърказъм, който не разбрах.
- Мдаааа... – намръщих се аз.
Той се усмихна победоностно. Все едно се бяхме скарали и той беше спечелил спор. Ха. Дори малкото оточняване на детайлите беше спор за него.
- Малко оточняване на детейли? – избухна в смях той.
- Хъ?
Той продължи да се кикоти, оставяйки ме да се чудя как по дяволите прави това с мислите. Та той буквално ми бъркаше в мозъка.
Неусетно стигнахме до кабинета. Стомахът ми се сви при мисълта че трябва да се разделя с него.
- Но аз ще съм близо! – прошепна той напомнящо.
Игнорирах крещящия глас в мен, който питаше „Какво по дяволите прави този?!”
- Мда. Вярно. – промърморих аз и почуках леко по вратата.
След като влязохме в стаята всички погледи паднаха върху нас. Госпожа Диард също ми изгледаше стъписана за момент, но след секунда се окопити и веднага ни посочи чина. Без да му мислим много се подчинихме и седнахме. Бях нетърпелива отново да го усетя до себе си, дори и без да чуя гласа му. Да но явно плановете на госпожа Диард не бяха такива. В момента в който седнахме тя реши че ще е добре ако ме накара да разкажа предния урок. За щастие бях успяла да науча някои неща. Успях да увъртя нещата така че да не си личи че не съм учила чак толкова старателно, колкото трябва. И все пак щеше да бъде по-лесно ако и аз като Едуард имах дарбата да чета мисли...
Когато госпожа Диард ме освободи от гадното изпитване се отпуснах спокойно на стола и започнах да си драскам разсеяно в тетрадката. Днес нямах настроение дори да пиша. Обърнах се към Едуард, искайки да му кажа нещо, но в момента в който видях лицето му забравих за всичко. Беше забил яростен и в същото време притеснен поглед напред, челюстта му беше стисната, а ръцете му бяха стиснати в юмруци, отпуснати на скованото му тяло.
- Добре ли си? – попитах притеснено.
Тъмния му поглед падна на лицето ми и проби дупка там. Устата му се разкриви в ужас сякаш беше осъзнал че е направил нещо ужасно. В същия момент звънецът би, прекратявайки какъвто и да е шанс да получа отговор на въпроса си.
Едуард изкочи от стаята прекалено бързо, за да осъзная че наистина го е направил. В един момент той стоеше до мен и ме гледаше ужасено, а в другия стоях сама на чина, вперила поглед в празния стол.
Не се помаях много и след малко вече бързах по коридора, блъскайки се във всички, които бяха прекалено заспали, за да се дръпнат от пътя ми. Затърсих с поглед високата му фигура, но от него нямаше и следа. И все пак не можеше просто да е изчезнал.
За жалост следващия ми час не беше с него, но щях да прекарам математиката в неговата компания, което донякъде можеше да служи като успокоение, макар и да се съмнявах, че ще успея да изкопча от него каквото и да било по време на часа. Но, ако бях достатъчно бърза може би щях да успея да го притисна в някой ъгъл и да го накарам да ми обясни какво точно се беше случило. Ако бях достатъчно бърза...
За мое голямо нещастие, той не се виждаше по коридора, макер и да го претърсих два пъти. На няколко пъти надникнах в мъжката тоалетна, но бях спирана от милионните момчета, които ми закриваха гледката.
Когато звънецът би, бях принудена да прекратя търсенето си и да вляза в час. Но дори тогава мислите ми не се отклониха от обаятелния ми съсед. Джоржд, с който делях чин, на няколко пъти ме попита дали съм добре. Кимах сковано и се усмихвах пресилено.
- Да не би да е заради Едуард Норт? – попита разочаровано той.
Погледнах го стреснато при произнасянето името. Представите, които си бях изградила за Джоржд, че е мило и добро момче, което не се вре в чуждите работи, веднагически рухнаха, когато той наведе глава и каза ядосано.
- Мислех, че ти единствена си нормална в това училище.
Исках да му кажа че съм нормална, че не съм луднала по Норт, че все още съм на неговата страна (която и да беше тя), но цялото ми същество знаеше че това не е така. Аз знаех, че вече е твърде ксъно да отричам. Вече се беше случило. И независимо от всичко, което бях изградила преди, сега светът ми се рушеше. Заради него. Защото бях прекалено слаба и по никакъв начин не можех да се спра и да се боря срещу неговите очи и съществото му.... Бях прекалено слаба...
Погледнах надолу, не можейки повече да гледам как момчето, с което вече няколко години делим един и същ чин, ме презира. Защото точно това се четеше в очите му, гневно впити в учебника.
Усетих как внезапен прилив на омраза ме заля. И този прилив беше насочен към Едуард Норт...
Когато звънецът би Джордж изчезна точно толкова бързо, колкото и Едуард. Но аз останах. Останах заради себе си и заради него. Защото знаех, че ако стана, ще го догоня и ще му кажа куп лъжии, за които после ще съжалявам. А не исках да му причинявам това. Макар вече да знаех, че отчасти го бях сторила...
Всяка следваща минута бе по-дълга от предишната. И това още повече ме убиваше. Имах чувството че всички са ми сърдити и щом дори Вел не ме забеляза в коридора, прелитайки с Тери под ръка, аз бях убедена, че една хубава разходка ще ми се отрази добре.
Исках да изчезна набързо. Ами ако пропуснех следващите часове? Щях да изпусна Едуард, но щях и да го видя утре. И все пак имах чувтството че ако просто се разходя и после се върна удома ще бъде правилния избор. Но незнайно защо, някаква част от мен просто изпускаше плана за прибирането вкъщи...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Кал



Брой мнения : 6
Points : 16
Reputation : 0
Join date : 12.05.2010
Age : 22
Местожителство : Лясковец

ПисанеЗаглавие: Re: Мед и кръв   Съб Май 22, 2010 11:15 pm

3.Признания

Лекият глас на врабчетата донякъде успокои бурята, която се разиграваше в сърцето и умът ми. И двете бяха на различни мнения и това определено не помагаше да стигна до крайно решение. Но ако изключех и двата варианта какво ми оставаше?
Лекото изпукване на клонче наблизо, ме изтръгна от унеса и ме накара да отворя изплашено очи. Всъщност не дотолкова опасността и страха от нещо ме изплашиха. Не бях сигурна защо сърцето ми започна да удря диво гърдите ми, все едно искаше да ме предупреди за нещо.
Опитах се да се успокоя. Затворих отново очи и се унесох дълбоко в мислите си. Повторното шумолене, обаче ме накара да отворя очи и дори да се изправя, бутвайки раницата си. Светлината в тази част беше прекалено оскъдна за да различа чертите на фигурата, която ме гледаше невъзмутимо само на няколко метра от мен. Присвих очи и се опитах да различа поне част от лицето, но дори това не успях да сторя. След няколко секунди фигурата се отмести и се приближи.
Чак тогава успях да разпозная Едуард. „Ъх, само той ми трябваше...”
Той пъхна ръце в джобовете на дънките си и се усмихна.
- Къде изчезна? - попита леко.
- Има ли значение? – попитах ядосано. – Всички ме смятат виновна за нещо, което не съм искала да стане!
Той сведе глава.
- Извинявай. – казах тихо. – Не си ти виновен...
- Хъ, точно обратното. – прекъсна ме той, оставяйки ме с отворена уста.
- Моля?
- Моля те не се преструвай. – той седна тежко на дървото, на което стоях аз преди минута. – Имам чувството че знаеш всичко за мен, а аз-за теб. Все едно те познавам от години.
- Ъмм, може да сме били познати в предишния живот. – предложих аз и се усмихнах. Той вдигна глава към мен.
- Повярвай ми не сме били. В предишния си живот бях друг.
„Край. Не мога повече.”
- Не мога да разбера и половината от това, което ми казваш. Понякога имам чувството че можеш да прочетеш мислите ми. И че не си това за което се представяш.
- Може би си права донякъде. – очите му пробляснаха предизвикателно.
- Защо не ми кажеш направо? – попитах раздразнено.
- Не мога. Все още...
Изцъках.
- Искам да те ударя да знаеш.
Едуард се засмя.
- Мислиш ли че ще успееш?
- Че защо да не успея?
- Е, щом си толкова уверена в себе си се пробвай.
Усмихнах се. Нямаше да го ударя. Той ме погледна с черните си очи и ме притегли с поглед към себе си. Усетих как се накланям към него бавно, но уверено....
Инстинктивно се изправих, а ръката ми се стрелна напред към лицето му. Но неговата беше по-бърза. Той закова ръката ми в своята и се усмихна като дете.
- Не исках да те ударя... – започнах аз виновно след минута мълчание.
- Нямаше и да успееш. А и аз те накарах. – той вдигна развеселен поглед към мен.
- Явно ти е много забавно да хипнотизираш хората. – предложих аз.
- Мхм. Нямаш си идея колко много. Знаеш ли досега не успявах да хипнотизирам никого. Само теб...
В очите му проблесна нотка тъга. Разтопих се под погледа му. Но той продължаваше да ме гледа така тъжно, сякаш съдбата ми беше тежка и той ми съчувстваше.
Лека усмивка цъфна на лицето му. Слънцето проби между клоните на дърветата. Всичко около нас се озари в искряща светлина. Но мен не ме интересуваше. Исках да стоя така завинаги. Да се превърна в статуя и да не се отдалеча от него. В този миг се почувтвах като излязла от картина. Всичко около мен блестеше, Едуард беше седнал пред мен и ме гледаше усмихнато, стискайки ръката ми в своята. Блажена усмивка се показа и на моето лице...
Едно птиченце прелетя над мен и ме изтръгна от унеса. Премигнах няколко пъти, осъзнавайки че това наистина се случва. Едуард пусна ръката ми и стана.
Приближи се до мен. Обърнах се към него и се усмихнах радостно.
- Съжалявам че те задържах толкова. – прошепна той.
- Не си ти виновен. – отвърнах аз.
- Искаш ли да те закарм до вас? – попита той нежно.
- Не. – казах тъжно аз. – Трябва да мина да взема колата си от училище.
- Хм. Разбирам. Искаш ли да те изпратя до училище?
Засмях се.
- Чак толкова много ли искаш да останеш с мен?
- Може би... – усмихна се той.
Едуард се обърна и тръгна по пътеката към училище. Последвах го бавно.
Вятъра раздухваше листата покрай нас. Вървяхме мълчаливо надолу по пътеката. Вече можех да видя паркинга , на който имаше само 2 коли – черният мерцедес на Едуард и моето мръсно Чекори.
- За какво си мислиш? – попита Едуард.
- За нищо. Защо?
- Просто питам.
- Не можеш ли са видиш какво мисля? –недоверчиво попитах аз.
- Мога.... Но просто искам да се песторя, че е невъзможно. – тихо каза той.
- Защо?
- Понякога ... искам да съм нормален. – тъжно похледна напред.
- Ти си нормален.. – когато той ме погледна и се засмя довърших – за мен.
Едуард спря. Аз обаче продълажих.
- Трябва да спреш! – каза ядосано той засд мен.
- Искам да се прибера по-бързо Едуард!
- Не. Имам предвид че трябва да спреш да чувстваш това.
- Кое?
- Това. Което чувстваш.
- Първо, обръках се. И второ - защо? –усмихнах се аз.
- Защото! – сопна се той.
Обърнах се към него и се изкикотих.
- Не е смешно! – каза той.
- Стига си приказвал простотии и да тръгваме! – казах през смях аз.
Някъде далеч се чу гръмотевица. Погледнах нагоре – небето беше скрито от черни буреносни облаци. „Но нали преди малко имаше слънце?”
- Искам да се прибирам, Едуард. Имам две притеснени същества у дома..
Тръгнах надолу. Едуард ме последва очевидно без желание.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Мед и кръв   

Върнете се в началото Go down
 
Мед и кръв
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
twilight-vampire-bg :: Лично творчество :: Фен Фикшън-
Идете на: