Mirror reflection

Заглавие: Mirror reflection Съб Дек 26, 2009 1:34 am

1 глава
Days of pain & my discovery
Саундтрак: https://www.youtube.com/watch?v=H7CD7ZhA8ZE

Беше нощ. Беззвездна нощ. Дебели сиви облаци покриваха небето. Малки снежинки танцуваха своя зимен танц и обличаха цялата природа в снежна пелерина. Дърветата,
чиито клони приличаха на грозни надвиснали над теб ръце, бяха затрупани и изглеждаха като извадени от приказка. От много години тук не бе падал сняг. За това сега хората се радваха. По цял ден деца се гонеха и замеряха, правеха снежни човеци и се пързаляха с шейни. Но не и аз. Единственото общо между мен и зимата беше студа и мрака. Сърцето ми бе сковано от лед, както и калната почва. В очите ми валеше по-силно
отколкото навън. В думите ми имаше повече мраз отколкото през най-студените декемврийски дни…
Но да се върна към нощта. Беше някак светла и топла. Необикновена. Тайнствена. В целия град освен неоновите надписи и уличните лампи светеха още само две светлинки. Греещата звезда на върха на градската елха и малка свещичка в библиотеката. За второто бях виновна аз. Преди няколко часа се измъкнах от дома, докато стражата се сменяше. А какво правех посред нощ в библиотеката бихте попитали вие. Търся отговори. Отговори, които може и никога да не намеря. Липсата на сън през последните няколко месеца жестоко изпиваше силите ми и се очертаваше на лицето ми. Тъмните кръгове под очите ме придружаваха навсякъде. Не обръщах внимание на света около мен. Там нямаше нищо. Никой, който да ме подкрепи. Никой, който да ми помогне. Нямаше на кого да се опра. След като толкова време този нечовешки ужас, това ежедневно зло, не беше спряно, едва ли щеше да се намери такъв човек, че да ми помогне
сега. Всички вече бяха свикнали със случващото се. Но любовта на живота им беше до тях, нали?!
Последните месеци ми бяха в мъгла. На никого не му пукаше за мен. Може би, този факт се дължеше на това, че доста се промених. От кога не се бях усмихвала? Опитах. И заболя. Не само кожата, но и душата. Заедно с най-скъпото ми нещо ми бе отнет живота. Не можех да продължа напред нормално! Всеки нормален малък жест ме жегваше дълбоко, защото напомняше за щастливите дни. А те ми липсваха. На всичкото отгоре,
лигли, никога сблъсквали се с емоции силни, колкото моите, през целия си живот, твърдяха, че ме познават. Че разбират какво ми е, но се лъжеха. Те бяха просто група момиченца с ограничени способности, компенсирани с голямо самочувствие. Знаех защо се навъртат около мен и искат да сме приятелки. В мизерните им сърчица се криеше надеждата един ден да станат част от нашия род. Но нямаше да стане. Братята ми се отвращаваха от тях. А това можеше само да ме радва…
И пак избягах от темата. Случвало ли ви се е да се чувствате просто… изкормени. Само едно тяло, висящо в нищото. Едно нещо без чувства, без мечти, без надежди. Това бях аз в последно време, но се взех в ръце. Осъзнах, че няма кой да ми помогне, защото моите емоции засягаха само мен. Единствено родителите ми се интересуваха от случващото се, но нямаха силите да ми подадат ръка. За това действах сама…
В продължение на дванайсет седмици по седем дни в седмицата всяка нощ
идвах в библиотеката и преглеждах десетки прашлясали томове. Всеки друг
би го било страх да стъпи в това запуснато място особено нощем. Но аз нямах какво да губя.
Тази тайнствена и необикновена вечер, за която започнах да говоря преди многократно да се откъсна от темата, търпението ми се възнагради. Ветрецът шепнеше магични слова докато се промъкваше в сградата. Студа се впиваше в мен. Сливаше се с кожата ми. Но на мен ми беше горещо. Току що бях открила дебела книга с протрити корици, която сякаш криеше зловещи тайни. Не знаех дали искам да я отворя. Сърцето надделя и белите ми пръсти се спуснаха по грапавата повърхност. Страниците сякаш сами се прелистиха. Затаих дъх и вперих поглед към книгата. Секунди по-късно две малки кръгчета се отбелязаха на пожълтялата хартия. Моите сълзи. Не можах да ги спра, когато видях, че тук няма нищо. Нито думичка. Нищо. Те капнаха сякаш от самото ми
сърце. И изведнъж стана нещо невероятно… Книгата ми проговори:
- Здравей, Касиди Норелес! Очаквах те. Заедно ще изпълним мисията ти. Много е важно само да ми се подчиняваш.
Това беше. Тя се затвори и падна в краката ми. Някаква средновековна книга знаеше името ми!
Вярвате или не, обаче, това не беше най-невероятното нещо, което ми се случи през тази седмица…

Заглавие: Re: Mirror reflection Пон Авг 16, 2010 5:22 pm

2 глава
Сделка с души
Вече на топло в стаята си, аз отново реших да отворя тайнствената книга. Нещо в нея ме плашеше. Говореща книга – беше малко зловещо. Престраших се отворих прашните страници. Странният, леко съскащ глас на каквото и да бе вътре, отново се обади шепнешком.
- Изглеждаш отчаяна.
- Не знам какво става. Не знам защо става. Нито пък как да помогна. Ти как би се чувствала?
- Никой ли не ти е обяснил какво се случи преди три месеца? – попита ме книгата.
Аз поклатих глава. Страниците се прелистиха и сякаш повей мина през стаята. Нуждаех се да разбера истината, но не се чувствах готова. Беше ме страх. От какво? Това се питах и аз. Може би от неизвестното. От безсилието, което изпитвах в момента. Исках да знам какво става, но нямах сили за най-лошото. Не можех да си представя Рик мъртъв в ръцете на онези чудовища. Въздъхнах и извъртях поглед към прозореца. Навън се просветляваше, но го нямаше слънцето да даде сила на природата и да стопли сърцата с парещи лъчи. Снегът лениво покриваше всичко и му придаваше една тържественост. Заради ранния час бе мъртвешка тишина. Потреперих. От тази атмосфера ме побиваха тръпки. Обърнах се обратно към помещението. Книгата вече нямаше страници. Там излизаха картини. Приглушеният гласец, сякаш песен на непознат език, ми зашушна историята:
„ Някога, когато на Земята всички същества живеели в мир и не трябвало да крият същността си, имало един единствен магьоснически род. Членовете му били щастливи, помагали си и се разбирали чудесно . Докато един мрачен ден не въвели „Новите закони”, с които само хората имали право да живеят свободно. Тогава вълшебниците се прикрили в обществото, но в техните среди избухнали разногласия относно старейшината на рода. Двама братя си оспорвали поста – близнаците Нориел и Алкан.Между другото след безпочвените им битки великия род се разпаднал за да се постави началото на два други, основани от братята.Но да се върнем към спора. Магьосниците се разделили на два лагера – едните подкрепяли Нориел, а другите – Алкан. Дълги години се водила борбата между близнаците. Накрая Нор решил да се откаже, като се признал за победен. Жестокостта на брат му станала безгранична. Той искал да отмъсти на всички, които не го последвали – вече хората от рода Норелес. Та какво било наказанието. Отговора е ‘много тежко‘. На всеки петнадесет години, ако магьосник или вещица от загубилите не се ожени или омъжи за някого от победителите, а именно Алкайн, човекът с най-големи сили и възможности в дадения период от време се взима за пленник в крепостта на наследниците на коравосърдечния брат.”
- Но Рик не е от моя род! – отчаяно отроних. Някакви луди магьосници бяха отвлекли гаджето ми и кой знае какво правеха с него. – Убиват ли ги? – прошепнах още по-тихо.
- Не. По-лошо. Могат да си мечтаят да са мъртви, но никой не сбъдва това им желание. Телата им съществуват отделно от душите. Стоят в един идеален разкош, но са просто марионетки. Докато сърцата и чувствата са затворени в едно огледало. Различно за всеки, отразяващo неговата същност.
Аз не можех да слушам повече. Сълзите, които таях толкова време в себе си изведнъж избликнаха. Бяха горещи и безспирни. Имах чувството, че по лицето ми се търкалят нажежени въглени. Това обаче дори не можеше да се сравнява с чувствата вътре в мен. Една ужасна болка се промъкваше във всяка клетка. Едно невероятно объркване не ми даваше да мисля. Опитах да затворя книгата, но тя не помръдна. Тъпа книга. Ужасна книга. Отвратителна съдба. Тези думи крещях в главата си.
- Не е нужно да ме обиждаш. – проговориха страничките.
- От къде знаеш какво си мисля? – промърморих учудено, без дори да си направя труда да отрека казаното.
- Свързах твоето съзнание с моето и чувам всяка твоя мисъл. Ако положиш старание би могла да ме изолираш до някъде, а дори и да говориш с мен телепатично.
- Колко хубаво! – възкликнах саркастично, докато нов водопад от сълзи заливаше лицето ми. Не желаех да говоря повече. Легнах в леглото си и затворих очи, молейки се възможно най-бързо да се откъсна от света.
Хванах главата си в ръце и усетих нещо студено да се допира до нея. Беше приятно. Доближих ръка до лицето си и в полумрака потърсих тайнствения предмет. Беше пръстен. Златен годежен пръстен. Вече нямаше надежда да спра солените капчици, мокрещи дрехите ми. Книгата, която някак чувствах невероятно близка в този момент, запърха с листа и кацна до мен. Сякаш погали ръката ми. Много повече от това щеше да ми е нужно, обаче, за да се успокоя поне малко.

» Mirror reflection [коментари]