twilight-vampire-bg
twilight-vampire-bg
twilight-vampire-bg
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

twilight-vampire-bg

ГЛАСУВАЙТЕ! .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове
 
ИндексПоследни снимкиТърсенеРегистрирайте сеВход

 

 "Влюбени ангели" от Лорън Кейт

Go down 
АвторСъобщение
deadface

deadface


Брой мнения : 13
Points : 46
Reputation : 0
Join date : 09.02.2010

"Влюбени ангели" от Лорън Кейт Empty
ПисанеЗаглавие: "Влюбени ангели" от Лорън Кейт   "Влюбени ангели" от Лорън Кейт EmptyВто Ное 27, 2012 2:28 pm

Тази седмица излиза нова книга от поредицата "Паднали ангели":

"Влюбени ангели" от Лорън Кейт Fallen
"Влюбени ангели" от Лорън Кейт
http://locus-publishing.com/intense/vljubeni-angeli.html


Неочаквана. Несподелена. Забранена. Вечна. Всеки си има собствена любовна история.

"Влюбени ангели" - любовните истории… онези, които всички чакаме.

Истинската любов никога не казва "сбогом".

"Връзката на Лус и Даниел е модел за вечна любов – но тяхната история не е единственият вид любов. Това е книга, вдъхновена от вас, моите читатели, които споделяхте любовните си истории с мен още от началото и ми показахте колко много различни форми приема любовта. С действия, които се развиват далече през Вестителите – някъде между "Страст" и "Екстаз", – "Влюбени ангели" е романтична обиколка, която се простира далече през времето и сърцата. Доближете се още малко до опознаването на вечността на Лус и Даниел – и се отдайте на блянове, докато Майлс, Шелби, Роланд и Ариана направляват съдбата на сърцата си." – Лорън Кейт

Четири изцяло оригинални и романтични нови истории. Майлс и Шелби откриват любовта там, където най-малко я очакват. Роналд научава болезнен урок, след като открива и изгубва любовта. Ариана плаща цената за любов, толкова силна, че изгаря. А за първи и последен път Даниел и Лус ще прекарат заедно една нощ като никоя друга.

Вижте какво се случва между редовете на поредицата "Паднали ангели" и се влюбете, отново, завинаги.


Откъси:

Едно нещо трябваше да им се признае на Средните векове: звездите бяха невероятни.
Несмущавано от градски светлини, небето представляваше блещукащ пейзаж от галактики – небе, от чийто вид на Шелби й се приискваше да лежи дълго будна и да се взира.
Точно преди здрачаване, слънцето най-сетне беше прогорило сивите зимни облаци и сега тъмното небесно платно отгоре беше окъпано в звезди.
– Това е Голямата мечка, нали? – попита Майлс, като сочеше нагоре към ярка дъга в небето.
– Представа си нямам. – Шелби сви рамене, макар че се наведе към него да проследи с очи пръста му. Усети мириса на кожата му, познат и с лек цитрусов дъх. – Не знаех, че си падаш по астрономията.
– Нито пък аз. Никога не съм си падал. Но тази вечер има нещо в звездите... или в самата нощ като цяло. Всичко сякаш е някак забележително. Нали се сещаш?
– Да – промълви Шелби, омаяна от небесата, за които никога не се замисляше твърде много. Чувстваше се близка до тях по някакъв чудат начин. Също и близка до Майлс. – Знам.
След като се разбраха да останат още една нощ, свикналата да събира разнородни вещи Шелби беше намерила одеяло и въже и – използвайки уменията, усвоени в дните си на Скид Роу – беше стъкмила от тях почти елегантна палатка.
Подобно на толкова много от дошлите за панаира гуляйджии, тя и Майлс се бяха настанили на лагер на един висок склон на мерата пред градските стени. Майлс дори беше намерил дърва за огън, макар че никой от тях не знаеше как да запали огън без кибрит.
Тук всъщност беше хубаво, в известен смисъл. Да, от гората долиташе стряскащ вой на чакали, но Шелби си напомни, че понякога през нощите в “Шорлайн” се чуваха същите пронизителни звуци. С Майлс просто нямаше да се делят – и щяха да се скрият зад няколко по-охранени средновековни души, ако някакви диви създания се покажеха от гората.
Специален празничен нощен пазар опъваше сергии близо до пътя, така че след като опънаха палатката си, те се разделиха: планът беше Майлс да намери храна, а Шелби да отиде “на лов” за някакви подаръци по случай Деня на Свети Валентин, които да дадат на Лус и Даниел на другия ден. После щяха да се срещнат обратно в лагера, за да вечерят под звездите.

*

Шелби безмълвно държеше в ръце ръкавиците. Майлс стискаше шапката в своите. След един дълъг миг пробваха подаръците си.
С шапката, нахлупена здраво над сините очи, Майлс изглеждаше отново както преди, като момчето, което Шелби разпознаваше от стотици лекции в “Шорлайн”, момчето, с което за първи път беше прекрачила през Вестителите, момчето, което – осъзна тя – беше най-близкият й приятел.
А ръкавиците – ръкавиците бяха великолепни. Най-меката кожа, най-фината изработка. Ставаха й идеално, почти сякаш Майлс познаваше точната форма на ръцете й. Тя вдигна поглед да му благодари, но изражението му я накара да се поколебае.
– Какво има?
Майлс се почеса по челото.
– Не знам. Всъщност, би ли имала нещо против, ако сваля шапката? Днес осъзнах, че без нея те виждам по-добре, и така ми хареса.
– Да виждаш мен? – Шелби не знаеше защо гласът й избра точно този момент, за да й изневери.
– Да. Теб. – Той взе ръцете й. Пулсът й се ускори. Всичко около този момент й се струваше наистина важно.
Имаше само едно нещо, което не беше наред.
– Майлс?
– Да?
– Имаш ли нещо против да сваля ръкавиците? Обожавам ги и ще ги нося, обещавам, но точно сега, не-не мога да почувствам ръцете ти.
Съвсем леко и внимателно, Майлс смъкна кожените ръкавици, пръст по пръст. Когато свърши, ги положи на земята и отново взе двете й ръце в своите. Силна и успокояваща, и някак напълно изненадваща, хватката на Майлс я накара да се усмихне вътрешно. В клона на лавровото дърво над тях, сладко пееше славей. Шелби преглътна. Майлс бавно си пое дъх.
– Знаеш ли какво си помислих, когато Роланд каза, че ще ни прати у дома утре?
Шелби поклати глава.
– Помислих си: сега ми се отдава шанс да прекарам Деня на Свети Валентин на това невероятно романтично място с това момиче, което наистина харесвам.
Шелби не знаеше какво да каже.
– Не говориш за Лус, нали?
– Не. – Той наблюдаваше очите й, очаквайки нещо. Шелби отново почувства онова замайване. – Говоря за теб.
В своите седемнайсет години Шелби беше целувана от много жабоци, някои от тях – крастави. И всеки път, щом се стигнеше до този момент, момчето винаги правеше онзи крайно идиотски жест, питайки: “Може ли да те целуна сега?”
Знаеше как някои момичета смятаха това за вежливо, но за Шелби, то беше просто адски досадно. Накрая винаги отвръщаше с нещо саркастично и това винаги просто скапваше настроението. Ужасяваше се, че Майлс ще попита дали може да я целуне. Ужасяваше се, че няма да попита дали може да я целуне.
За щастие, Майлс не й остави твърде много време за ужасяване.
Наведе се към нея много бавно и обгърна бузата й с длан.
Очите му бяха с цвета на звездното небе над тях. Когато приближи брадичката й до своята, накланяйки лицето й съвсем леко, Шелби затвори очи.
Устните им се свързаха в най-сладката целувка.
Простичка, само няколко леки докосвания. Нищо твърде усложнено: в крайна сметка, те тепърва започваха. Когато Шелби отвори очи и видя погледа в неговите – усмивката, която познаваше така добре, както своята собствена, – тя разбра, че е получила най-хубавия възможен подарък за Деня на Свети Валентин. Не би го разменила за нищо на света.

*

Роланд яздеше усилено към северните порти на града. Макар че маршрутът му щеше да го принуди да мине покрай мястото, където се беше случил най-ужасният миг в живота му, той не се отклони. Имаше мисия.
Кобилата му, която той не бе виждал до преди няколко часа – когато я задигна от конюшните на лорда, – се приспособи интуитивно към нуждите му. Беше снежнобяло животно от арабска порода, което изглеждаше чудесно в черната си кожена рицарска сбруя. Преди да я намери, Роланд беше хвърлил око на един пъстър впрегатен кон с широки хълбоци – един работен кон можеше да пътува по-дълго от коня на някой благородник, и то с по-малко зоб, – но на Роланд не му се струваше правилно да краде от селската прослойка.
Тази кобила – той я наричаше Блеки заради единственото черно петно на носа й – беше цвилила и се беше изправяла на задни крака, когато я яхна за пръв път, но след няколко дискретни обиколки по калната пътека близо до кошарите на овцете, вече бяха приятели. Винаги се беше справял умело с животните, особено с конете. Животните можеха да доловят музиката в гласа му по-ясно от човеците. Роланд можеше да прошепне няколко думи на някоя стресната кобила и да я успокои като слънце след торнадо.
Когато Роланд мина през оживения и шумен пазарен площад, ездачът и конят вече бяха едно неделимо цяло – което беше повече, отколкото можеше да каже за доспехите си. Комплектът, който беше отмъкнал от оръжейната на сина на лорда в замъка, не му беше по мярка. Доспехите му бяха твърде дълги в краката и тесни в гърдите, и воняха на вкисната пот.
Никое от тези качества не допадаше на Роланд, чието тяло беше свикнало на по-изтънчено облекло.
Когато мина бързо покрай портите, внимавайки да не попадне в полезрението на лорда, Роланд просто беше пренебрегнал разтревожените погледи на гражданите и шушуканията им, докато се опитваха да предположат в каква битка се отправя. Тези официални доспехи – с проклетата къса ризница, пристегната с десеткилограмов колан, украсен с орнаменти, и задушаващият стоманен шлем, който не можеше да стои изправен заради плитчиците му – се носеха единствено за битка. Бяха твърде биещи на очи и твърде тежки за обикновено пътуване. Знаеше това. Чувстваше го безусловно с всяка олюляваща се крачка на коня си.
Но Роланд не можа да намери нищо друго, освен тези доспехи, което да скрие самоличността му толкова, колкото му беше нужно. Не беше изминал целия този път, за да се занимава с простосмъртни, опитващи се да пленят и хвърлят в тъмница демон, когото погрешно биха взели за мавър.
Имаше нужда от маскировка, която нямаше да му попречи в постигането на една цел: да опази средновековното минало превъплъщение на Даниел, за да не изпадне в беда.
Не Лусинда. Даниел.
Лусинда Прайс – смяташе Роланд – знаеше какво прави.
И дори когато нямаше представа какво прави, тя винаги постъпваше правилно. Беше впечатляващо. Ангелите, които следваха Лус във Вестителите – Габ, Кам, дори Ариана, – не вярваха достатъчно на Лус. Но Роланд пръв беше забелязал промяна у нея в “Меч и Кръст” – една странна дръзка увереност, каквато не беше притежавала никога в който и да било от по-ранните си животи, сякаш най-сетне беше зърнала дълбините на старата си душа. Лус може и да не беше знаела какво прави, когато пристъпваше през Вестителите сама, но Роланд знаеше, че тя ще разгадае всичко. Това беше финалната игра и тя трябваше да изиграе ролята си.
Именно затова Даниел бе този, който тревожеше Роланд.
Щеше да бъде типично в стила на Даниел да се сблъска случайно с Лус и да провали всичко. Някой трябваше да се погрижи той да не направи някоя глупост, което именно беше причината Роланд да го последва чрез Вестителите в задния двор на Лус.
Да намери Даниел обаче беше по-трудно, отколкото очакваше. Роланд беше закъснял твърде много в Хелстън, беше го изпуснал на косъм в Бастилията и вероятно нямаше да го хване и тук. Ако се правеше на хитър, Роланд щеше просто да прескочи този момент и да се опита да причака Даниел в някой от по-ранните им животи.
Ако разчиташе на хитрост.
Но после беше забелязал двата скитащи се без надзор Анахронизми, които дръзко заговорничеха при кладенеца – посред бял ден, насред центъра на града, с ужасните си дрехи и още по-ужасни акценти.
Нищо ли не знаеха?
Роланд доста харесваше Нефилимите. Шелби беше надежден, благоразумен човек, и доста привлекателна. А Майлс – за него се говореше, че твърде много се сближил с Лус в “Шорлайн”, но... нямаше ли всеки на мястото на Майлс да опита? Не бъди твърде взискателен към хлапето – беше си казал Роланд. Майлс имаше златно сърце и само миниатюрна частица от него се опитваше да се прави на “голям пич”.
Роланд разбираше, че децата-Нефилими бяха тук чисто и просто от добра воля. Имаха слабост към приятелката си Лус.
И беше ясно, че Шелби и Майлс хранеха големи надежди за романтично преживяване в Деня на Свети Валентин – за Лус и Даниел и може би дори за самите себе си.
Вероятно още не го знаеха – помисли си Роланд и се ухили.
Простосмъртните рядко можеха да разпознаят истинските чувства, преди тези истински чувства да им се наврат току пред очите.
Така ставаше с много двойки, които в някакъв момент се грееха на блясъка на Даниел и Лусинда. Роланд беше ставал свидетел на това преди. Даниел и Лусинда бяха олицетворение на романтиката, идеали, в които всички простосмъртни и някои безсмъртни имаха нужда да вярват, независимо дали те самите бяха способни да създадат толкова истинска връзка, или не. Даниел и Лусинда бяха представа, която формираше начина, по който се влюбваше останалата част от света.
Това беше мощна магия.
Разбира се, Роланд трябваше да нахока Нефилимите, задето бяха прекрачили в един от средновековните животи на Лусинда. Трябваше да бъдат там, където им беше мястото, в собственото си време, където действията им нямаше да предизвикат никакви исторически катастрофи.

*

Блеки изцвили тихо, когато Роланд се смъкна от гърба й.
Поведе я към едно сухо ябълково дърво в южните предели на имота на бащата на Розалин и върза юздата й около ствола.
Колко ли пъти Роланд беше обикалял дърветата в тази овощна градина, носейки на ръката си плетената кошница на своята любима, тътрейки се зад нея, обожавайки бавните й движения, докато тя късаше червени плодове от клоните?
Баща й беше граф, или херцог, или барон, или някакъв друг алчен едър земевладелец. Роланд беше спрял да се интересува от подобни носени от простосмъртните титли, след като хиляда години беше принуден да гледа как техният вид се увлича във военни игри. Едничката страст в живота на този смъртен, изглежда, бе точно това: да води война и да отмъква богатствата на близките феодални владения и да превръща в жив ад живота на всичките си съседи. Рицарският отряд, в който служеха Даниел и Роланд, беше под негово командване, така че Роланд и другарите му бяха прекарали много часове пред тези крепостни стени и вътре зад тях.
Затършува в торбите на седлото на Блеки и намери една изсъхнала ябълка, после я даде на кобилата, докато сам той преценяваше положението.
Помнеше този панаир по случай Деня на Свети Валентин. Знаеше, че той се провеждаше след като любовната му история с Розалин беше приключила. Любовта им щеше да е приключила от... вече от пет години досега.
Не биваше да спира тук. Трябваше да е знаел, че това ще се случи – че спомените ще залеят ума му и ще го обезсилят.
През тези хиляда години не минаваше и ден, в който Роланд да не съжаляваше за начина, по който беше приключил нещата с Розалин. Беше изградил живота си около това съжаление: безброй стени, всяка със собствена непристъпна фасада. Съжалението изграждаше в съзнанието му замък, по-обширен с много вселени от онзи, който се издигаше пред него сега. Може би именно затова големината на този английски замък му въздействаше така драматично – той напомняше на Роланд за крепостта вътре в самия него.
Беше прекалено закъснял да изпълни обещанието си пред нея.
И все пак...
Почеса насърчително Блеки и се отправи към замъка. Имаше настлана с големи каменни плочи алея със “заспали за зимата” игликови храсти от двете страни, която свършваше при солидна метална порта. Роланд я избегна и хвана една странична пътека. Тръгна под редицата дървета на граничещата с имота гора, докато успя да се промъкне в сянката на западната стена на замъка, където нямаше да го виждат. Стената се извисяваше над него, издигайки се на петдесет фута във въздуха, преди от първия прозорец да се разкрие гледка навън.
Или навътре.
Розалин имаше навика да го чака там, с руса коса, спускаща се по перваза на прозореца. Това беше сигналът, че е сама – и очаква устните на Роланд. Сега прозорецът беше пуст и когато се взря към него от земята отдолу, Роланд изпита неясно чувство на мъка по дома, сякаш беше много, много далече от мястото, където принадлежеше.
Знаеше, че от бойниците тук не надзъртат стражи. Стената беше прекалено висока. Излезе от сенките и се приближи да застане точно под прозореца.
Прокара ръце по стената, спомняйки си вдлъбнатините, които стъпалата му бяха намирали толкова много пъти преди. Тогава никога не се беше осмелил да освободи крилете си пред Розалин. Достатъчно беше да поиска от нея да го обича въпреки предполагаемия цвят на кожата му. Баща й никога не виждаше Роланд без наличника на шлема и не би позволил на един мавър да се бие за него.
Роланд можеше да промени начина, по който изглеждаше – ангелите го правеха непрекъснато. Колко пъти Даниел беше променял простосмъртния си вид заради Лус? Всички бяха престанали да броят.
Но не беше в стила на Роланд да следва модните тенденции. Той беше привърженик на класиката. Душата му се чувстваше удобно – възможно най-удобно – точно в тази кожа.
Имаше случаи, както днес, когато външността му предизвикваше някакъв лек смут, но никога не беше нещо, което Роланд не би могъл да издържи. Розалин казваше, че го обича заради това, което представляваше отвътре. А той я обичаше заради тази откритост... но тя всъщност не знаеше. Все още имаше някои неща за него, които Роланд знаеше, че никога не би могъл да разкрие.
Нямаше да се разкрие сега, не и като смъкне доспехите или като оголи крилете си. Навикът щеше да му помогне да изкатери стената по старомодния начин.
Пътеката зад стените възкръсна в паметта му, сякаш бе осветена от същия златист блясък, който изложените му на показ криле хвърляха върху света.
Роланд започна да се катери.
Отначало се изкачваше предпазливо, но дори в скърцащата метална броня, скоро отново се почувства гъвкав и чевръст, благодарение на светлите спомени за любовта.
Няколко кратки минути по-късно стигна до върха на външната стена и повдигна краката си върху тясната издатина на парапета. Оправяйки стойката си, се промъкна до далечната кула и се загледа нагоре към конусовидния й шпил, боядисан в тъмножълта охра. Оттам предстоеше опасно изкачване до пръстена от сводести прозорци, обкръжаващ кулата. Но той знаеше, че отвън пред един от прозорците има тясна тераса и фина каменна издатина, която обкръжаваше кулата. Можеше да застане върху нея и да надникне вътре.
Съвсем скоро стигна до издатината и се вкопчи здраво в зида по протежение на прозореца. Именно тогава забеляза отворената врата на балкона. Червена копринена завеса се издуваше на вятъра. А там, отвъд нея, за миг се мярна движение на простосмъртен. Роланд затаи дъх.
Вълни от руса коса, дълга и разпусната, се спускаха по гърба на великолепна зелена рокля. Тя ли беше? Трябваше да е.
Копнееше да посегне вътре и да я дръпне от прозореца, да направи света такъв, какъвто беше някога.
Върнете се в началото Go down
 
"Влюбени ангели" от Лорън Кейт
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
twilight-vampire-bg :: Разни :: Книги-
Идете на: