Пролог:
Преденият скучен, еднообразен, монотонен ден. Всеки ден от безсмисления ми живот започваше с дразнещите опити на брат ми да ме събуди. Често дори се налагаше да ме полива с кофа вода, за да ме извади от съня. Мразех това. Мразех изобщо някой да ме буди. Не им ли стигаше, че се налагаше да ходя на училище- най-голямото мъчение в живота ми, а и трябваше да ме изтръгват от съня ми?! Единственото време, в което можех да се отпусна и да развихря замрялото си въображение, беше презноща, когато бях поитънала в меките копринени чаршави на леглото ми, унесена в приятен слънчев сън. През повечето време сънувах плажове. Много плажове. Обичах плажовете. Обожавах плажовете. За жалост, нямах много време да се размотавам по любимите си места. Трябваше да ходя на училище.Понякога тази противна дума ми звучи като псувня. И, всъщност, не мога да виня себе си- училището ме травмираше. Караше детското ми въображение да се потиска. Поне това беше моята теория защо всички възрастни са като зомбита, лишени от всякакво чувство за хумор и постояно намусени- „Завършили са училище!”. (Че кой не биу загубил детското си в себе си след подобно травмиращо преживяване?!)
Извиках. Може би не само от учудване, но и от нежелание. Не исках да ставам все още. Не. Не. Не.
-Хайде, Бела! Ставай! Трябва да се оправиш за новото даскало!- Завих се през глава и отказах тотално да говоря с брат си. Исках да спя, по дяволите!
-Разкарай се, Даниел!- Измърморих аз. Изведнъж усетих как завивката се отвръпва рязко от леглото ми, оставяйки ме свита на топка на матрака. Загубих. Стинеше ли се до частта с дърпането на завивката, губех.
-Добре, добре! Ставам....-Измърморих недоволно и седнах на леглото си. Разтърках уморено очите си.
-Колко е часа?
-Седем и половина. В десет трябва да сме в новото даскало.
-Да, и аз така си помислих...-Подхвърлих саркастично аз.
-Бела, това не е шега, така че ставай и се обличай! Чакаме те долу. – Даниел, брат ми, вече беше изнервен.
-Ще има да си чакаш...- Прозях се.
-Ставай!-Извика батко.
-Добре, добре.-Затътрих се към гардероба си и извадих една бяла тениска и бледосини дънки. Метнах ги на леглото си.
-Ъм...Бела?
-Аха?
-Заповядай.-Метна ми една синя торба. Улових я и изсипах съдържанието й на матрака си. Вътре имаше червено-бяла вратовръзка, черна мини пола и бяла копринена риза. Знаех какво е това, но не знаех защо ми го дава.
-Ъ?! За какво ми е?
-Това е униформата ти. Обличай я, трябва да я носиш.-Хах....каква шега. Той се бъзикаше с мен, нали? Аз и униформа? Къде беше гледал подобен филм?
-Сериозен съм, Бела.-Явно разчете израженението ми. –Обличай я и без физиономии. Можеш да я носиш както искаш, но задължително трябва да облечеш полата и вратовръзката. И никакви токчета.-Последното беше излишно. Знаеше, че мразя токчетата. Не ми ли стигаше проблема с баланса, а и токчета да обувам. Да бе, да.
Облякох униформата си. Оставих най-горните две копчета разкопчани, вратовръзката небрежно завързана. Сложих си черен чорапогащник, мини полата и черните ми цекове с черно-бели връзки. Оставих кестенявата си коса да се спуска свободно по раменете ми. Огледах се в голямото огледало, закачено на гърба на вратата ми. Изглеждах...прилично. Метнах раницата на гърба си и се понесох надолу по стълбището.
Батко, висок с чера коса и сини очи, беше облякъл черни панталони, бяла риза и досадната вратовръзка. До него беше застанала Джени, малката ни сестричка, облечена в същата униформа като мен. Джени приличаше повече на мама със своите руси къдрици и черни очи, докато батко приличаше на тате, а аз.....бях смесица от двамата на външен вид. Но само на външен вид. По характер не приличах на никой от семейството.
-Е, тръгваме ли?-Попитах весело. Жалко обаче, че не бях весела. Ново даскало. Ужас.
-Аха.
Качихме се в лъскавото червено ферари на Даниел.
Батко караше бавно, но в момента не ми пукаше особенно. Мислите ми витаеха надругаде. Чудех се дали това даскало щеше да е малко или много по-различно от останалите.
Имах чувството, че ще е много по различно от останалите. И всъщност не сгреших
Ако ви хареса, утре ще има още. За сега само това.[center]
