Лиз не можеше да спре да се взира във Макс. Той й даде една малка -усмивка, усмивка само за нея. Какво направи с мен? мислеше си тя. Как … нейният мозък сякаш тананикаше, вибрираше на една ниска чистота. Беше трудно да се мисли. Лекарят коленичи пред Лиз, блокирайки й гледката към Макс. Не! Помисли си Лиз, борейки се да се изправи. Тя имаше нужда да гледа Макс във момента. Караше я да се чувства … по-безопасно. Лежейки на пода, тя имаше усещането да , да се отдалечат от кафенето, от баща й и Мария – от всичко и всички познати. И някак си Макс я върна обратно
- „ Не се опитвай да мърдаш още.” – лекарят хвана Лиз здраво за раменете. Лиз се опита да се съсредоточи върху историята, която трябва да каже. Тя потърка пръстите си по предната част от униформата, вдигна ръка, за да може да я види жената.
- „Това е кетчуп, точно както ви казах. Знам че изглежда като кръв, като много кръв …” И там има кръвта под кетчупа, много кръв, помисли си тя. Кървях до смърт. Умирах. Лиз потрепери. Тя уви ръце около себе си, но това не помогна. Все още чувстваше студа.
- „ Знам че е кетчуп – мога да го помириша. Ще ме накараш да си взема голяма порция с картофи.” пошегува се жената. Извади малко фенерче и започна да свети в очите на Лиз. След това взе китката й и провери пулса.
- „ Добре ли е тя ?” – попита господин Ортехо. Той мигаше супер бързо, по начина когато винаги е през загуба на нещо. Лиз усети протекционизъм у баща си. Той беше разрушен когато Роза взе свръхдоза. Дни след погребението той лежеше на дивана завит с червено палто – въпреки че беше средата на лятото. И нямаше значение колко пъти Лиз влизаше в стаята, винаги го намираше в една и съща позиция. „Трябва да е ужасен – помисли си Лиз. Аз съм единственото дете, което остана.” Пожела си това да се беше случило в неговия почивен ден.
- „ Добре съм, тате.” – отговори тя. Осети мъничко трептене в гласа си, но си помисли, че е свършила добра работа в това да звучи нормално. Изключение правеше фактът, че нарече баща си „тате”. Не беше използвала това обръщение откакто беше малко момиче.
- „ Не попитах теб – сопна й се баща й. Професионалист ли си? Не. Не знаеш дали си добре или не си.”
- „ Аз съм професионалист, и аз казвам, че тя е добре – отговори жената. Мислех, че може да е в някакъв шок. Аз щях да съм в шок, ако някой стреляше по мен. Но тя е добре. „ Жената хвърли един бърз поглед през рамо на своя партньор. „Предполагам, ние трябва да тръгваме.”
- „ Благодаря.” Лиз се помъчи да стъпи на краката си. Баща й я прегърна толкова силно, че ребрата й я заболяха.
- „ Хайде да не казваме на мама какво се случи, окей ? ” прошепна Лиз.
- „ Да не се шегуваш ? Няма начин радара на майка ти да пропусне това. Секундата, в която някой от нас влезе в къщата, тя ще знае, че нещо се е случило.” Той се изсмя със заглъхващ глас докато пускаше Лиз. Тя сканира кафенето като търсеше Макс. Трябваше да поговори с него. Трябваше да разбере какво й беше направил. Но той си беше отишъл. Както и Майкъл. Макс звучеше толкова властен когато я помоли да лъже за него, сякаш беше нещо много важно. Ако някой се загледа в пода ще разбере, че историята й с кетчупа не може да е истина. Капките кръв по целия под изглеждат толкова чисто червени – не доматено червени.
- „ Аз … аз по – добре да забърша кетчупа. Някой може да се подхлъзне. „ Лиз забърза към ъгъла и хвърли голямата жълта кофа върху червените петна. Тя намокри пода със мръсен сив парцал.
- „ Аз ще свърша това.” каза баща й. Взе парцала от ръцете й.
- „ Хайде да отидем до дамската тоалетна да се измиеш.” каза Мария, плъзвайки ръката си към тази на Лиз.
- „ Добра идея.” Лиз не знаеше колко дълго ще може да се преструва на спокойна и да говори за кетчуп. Обърна се към приятелката си. Мария изглеждаше много бледа. Нейния оранжево-розов руж изглеждаше твърде тъмен сега. Изглеждаше като грозни петна на бузите й . Преди Лиз да направи и една крачка, предната врата се отвори и шериф Валенти закрачи навътре. Ехото от стъпките му се чуваше по целия път докато вървеше към тях.
Всички в Олей Хай познаваха бащата на Кайл. Той правеше проучване всека седмица. Спираше всеки под 18, който караше дори един километър над разрешеното. Явяваше се на всяко парти, за да види дали някой под възрастта си пие алкохол.
- „ Поучих известие,че се е стреляло на този адрес.” Обърна се към г-н Ортехо. „ Можете ли да ми кажете какво се случи.” Сега той ще задава купища въпроси, помисли си Лиз. Какво ще стане, ако не повярва на историята с кетчупа ? Лиз усети, че пулсът й се увеличи.
-„ Бях в офиса си. Чух двама мъже да се викат, и след това стрелба,” отговори г-н Ортехо с треперещ глас.” Прибягах до тук и видях дъщеря си … дъщеря си лежаща на пода и кървяща.”
- „ Беше кетчуп,” каза бързо Лиз. „ Стрелбата ме стрестна. Отскочих назад и паднах. Счупих шишето с кетчупа и то се изля отгоре ми. „ Валенти се обърна към Лиз
- „ Така ли ?” попита той. Махна си шапката и Лиз можеше да види червената лента, която ръбът беше направил през цялата му глава.
- „ Ъ-хъ, „ Лиз отговори. Защо се почувства толкова изплашена? Той й зададе въпроса със спокоен глас - не крещя или нещо подобно. И не изглеждаше като някой голям, мощен човек. Той беше със средна височина, не много по-висок от Лиз. Но имаше нещо с него. Ако Лиз трябваше да го опише с една дума то тя щеше да е „умишлен”. Имаше чувството, че всяка негова дума, всеки негов жест беше изчислен. И ако беше толкова внимателен какво казва и какво прави, той щеше да проучва всеки детайл за другите хора. Дали беше забелязал колко е мокър пода? помисли си веднагически Лиз. Дали се пита за що бърсахме ? Не е ли малко странно да се чисти 3 секунди след като някой се е опитал да стреля по нея. Валнети не зададе друг въпрос. Просто седеше там. Дали повярва на историята й. Лиз желаеше да вижда очите на шерифа. Но той не беше си махнал слънчевите очила. Всичко, което можеше да види в тях беше отражението на лицето си.
- „ Двама мъже в онази будка ето там се сбиха, ” намеси се Мария. „Единият беше нисък, но не мършав,мускулест, и другият беше много як.
- „ Точно така,” съгласи се Лиз. „ Те се скараха за пари, мисля че. Да за пари. ” Бръщолевиш, каза си Лиз. Само се успокой. Колкото повече говориш толкова по-лесно ще е на Валенти да те хване в лъжа. Той си повдигна едната вежда.
- „ И какво се случи?”
- „ Тогава единият от мъжете – по-ниския, извади оръжие. Другият се опита да му го вземе и оръжието гръмна.” отговори Лиз.
-„ Ще ми трябва описание на двамата мъже.” Лиз се насили да се изсмее.
-„ Със сигурност, ” каза тя. „ Мъжът със пистолета имаше рунтава кафява коса. Беше около 40-50 килограма, може би 80. ”
-„ Мустаци, татуировка, някакъв белег? ” попита Валенти.
-„ Не мисля, че имаше. ” Лиз погледна бързо към Мария в зов за помощ. Да говори със шерифа я изнервяше.
-„ Не помня нищо друго и аз.” добави Мария.
-„ Какво ще ми кажете за другия мъж?” Валенти насочи химикала си към тефтера.
-„ Тейлър,” отговори Мария.” Може би шестстотин и втората година. И е по-голям, с бирено коремче.” Валенти си водеше записки докато Мария продължаваше с описанието. След няколко минути ще си тръгне. И Лиз ще може да намери Макс.
-„ Мисля, че това е всичко,” каза Валенти.” Имам само още един въпрос – къде е дупката от куршума?” Дупката от куршума ?! О, Боже мой. Лиз не беше мислила за това.
-„ Ами, трябва да е в стената.” обърна се и се преструваше, че я търси. Валенти се подпря на щанда.
-„ Не виждам нищо.” каза той. Лиз можеше да усети дишането му срещу ухото й. Валенти допълзя до нея. Шерифа няма начин да знае къде си лежала, припомни си Лиз. Обърна се към него и вдигна рамене.
-„ Може би бях толкова откачила когато видях оръжието, че да си представих,че гръмна.”
-„ Е, съзнанието понякога може да на измами – особено когато сме под стрес.” Отговори Валенти. Да, той се хвана, помисли си Лиз.
-" Но баща ти чу стрелбата" коментира Валенти. "Както и жената, която съобщи за стрелбата." Не помислих и за това. Загубих го, осъзна Лиз. Трябва просто да млъкна.
-"Не знам какво да кажа. Имаш ли нещо против да отида да се измия? Кетчупът е много лепкав."
-"Отивай", отговори Валнети. "Знам къде да те намеря, ако имам още въпроси."
-"Хайде, Мария." Лиз хвана ръката й и я дръпна към дамската тоалетна. Тя водеше по пътя и затвори вратата след Мария. Лиз вдигна коста си нагоре и я събра в голяма конска опаша, тип "Пебъл Флинстоун" на върха на главата си. Тя потърси в джоба си и извади ластика за коса, за да фиксира опашката си. Някакси винаги мислеше по-добре когато косата й не беше оп лицето й. Глупаво, но вярно. Мария извади една кърпа и я намокри под чешмата. След това я подаде на Лиз.
-"Е, ще ми кажеш ли зашо излъга Валенти и за всичко друго?" попита Мария. Лиз замръзна със хавлията наполовината на пътя към стомаха й. Можеше да усети водата как пада по обувките й.
-"Не лъжех" отговори тя, но галсът й звучеше висок и фалшив. Мария я погледна за един дълъг момент.
-"Да, вярно." Извади една къпра за съдове от джоба на униформата си. "Червеното по тази кърпа не е кетчуп. Кръв е. Твоята кръв, Лиз. Държах кърпата върху корема ти и усещах как попива кръвта ти." Гласът й заглъхна. Сълзи се появиха в очите й. "Натисках колкото силно мога, но кръвта не спираше. Ти умираше. Гледах те как умираш, Лиз." Лиз се хвана с двете ръце за мивката. Имаше нужда от помощ за да стане. Когато Макс я помоли да лъже за него, Лиз изключи чувствата си и свърши каквото той бе поискал. беше сякаш образувала някаквъ балон около себе си, който я предпазваше от страха й, за да се справи с баща си, с лекарите и с шериф Валенти. Но думите на Мария пробиха дубка в този балон. Почти умрях, помисли си Лиз. Думите се повтаряха в главата й отново и отново. Тя залитна към пода и се облегна на стената. Мария седна до нея и я прегърна.
-"Просто те удари, нали?"
-"Да", призна си Лиз. Гърлото й се запуши и очите й се напълниха със сълзи.
